Тамплиерските порти

Въпреки че не беше длъжен да следи входящите съобщения, Роже отвори електронната поща с едно кликване на мишката, за да провери дали току-що полученото съобщение е за някого от четирийсетимата духовници тук. То бе двайсетото за този следобед, тъй че, без да се замисля изобщо, той кликна върху иконката за принтера и зачака.

Машинката издаде познатия звук.

Щом деветте страници, напечатани на рециклираната хартия, излязоха през отвора на Hewlett Packard, Роже ги взе и пое по най-краткия път към сакристията. Получателят си заслужаваше това разкарване. Ако не грешеше, по това време епископ Теодор трябваше да е в църквата „Преображение“ — Католикона на манастира — и да довършва последната служба за деня.

Позна. Духовникът не беше вече при олтара, бе прибрал принадлежностите си и ги подреждаше в стаята до фреските на свети Киприян в храма. Беше спокоен, както винаги, сякаш живееше в свят, в който всичко е наред и нищо не убягва от мъдрия поглед на Господа.

— Хубав ден, нали, братко Роже?

С благата си усмивка, едва доловима зад гъстата бяла брада, епископът посрещна монаха сред силния мирис на тамян от сандалово дърво.

— Беше ли на службата?

Роже поклати глава.

— Виж ти, толкова бързо ли се умори от задълженията си в нашия дом? — Прямотата на епископ Теодор обезоръжи монаха. Всъщност той се шегуваше. Обичаше много да го прави с новаците или с най-доверените си монаси; Роже беше от втората група. — Знам, че тук ритъмът на живот е по-бавен, отколкото в Солун или в Париж, но ще свикнеш. Дори може да откриеш, че компютрите не са всичко в наши дни. А от друга страна, пресвета Богородице! Какво щастие, че си видял толкова свят, преди да дойдеш тук!

— Тук съм от година, Ваше Преосвещенство. Още не мога да се оплача.

— Така е, разбира се — усмихна се пак епископът. — Почакай да сваля това и ще ти обърна внимание.

Епитрахилът със скъпоценни камъни, с който бе отслужил литургията — безценна вещ от XIV век, — падна меко на грубото кадифено кресло, което беше в пълен контраст, също както компютрите, с иконите, покрити със златен варак.

— Значи ми носиш нещо. Епископът не питаше. Той твърдеше.

— Да. Получи се току-що за Ваше преосвещенство — отвърна Роже, подавайки му страниците, които носеше под мишница. — На френски е. Ако искате, мога да…

— О! Спокойно ще го прочета. Научих френски, когато превеждах писмата на кръстоносците, които пазим в архива. Може да е малко архаичен, но ми служи.

Роже се изчерви.

Нямаше намерение да подценява епископа. Всъщност харесваше Теодор, защото този шейсетгодишен снажен мъж, облечен в скромните одежди на православен духовник и прекарал почти целия си живот, затворен между тези стени, беше всестранно развита личност. Света Екатерина бе за него нещо като axis mundi на знанието и разбира се, възможно най-добрата езикова школа. Коптски, иврит, старогръцки, латински, арамейски, турски, арабски. В този храм продължаваха да се изучават всякакви текстове, както преди десет века. Може би затова, когато в ръцете на епископа попаднеше парче хартия, дори току-що изпринтено от някой от новите IBM в компютърната зала, той го разглеждаше с безкрайно внимание. Едва ли не като уникат.