Пейзажите на времето

— Мамо, сигурно вече си уморена при тази часова разлика и всичко останало.

Госпожа Бърнстейн млъкна по средата на изречението и озадачено го погледна, сякаш излизаше от транс.

— Просто обсъждаме, скъпи, не е нужно да се тревожиш толкова — усмихна се тя. Пени успя да отвърне с леко изпъване на устата си. Госпожа Бърнстейн пооправи прическата си — пчелен кошер, който не се поддаваше на промяна. Пени се изправи и с тракане вдигна приборите. Потискащото мълчание продължаваше.

— Хайде, мамо. Най-добре да тръгваме.

— Съдовете. — Тя започна да разтребва масата.

— Пени ще се оправи.

— О, добре.

Майка му се изправи, изтупа от блестящата си черна рокля някакви невидими трохички и взе чантата си. После с тежки, все по-забързани стъпки заслиза по външните стълби, като че ли бягаше от недовършена битка. Тръгнаха напряко по малка уличка, която той знаеше. Стъпките им отекваха в мрака. Вълните шепнеха откъм недалечния бряг. Под уличните лампи се носеха и къдреха вълма мъгла.

— Е, тя е различна, нали? — попита госпожа Бърнстейн.

— В какъв смисъл?

— Ами.

— Всъщност, не. — Въпреки това, той знаеше.

— Вие сте… — тя направи жест, сякаш не се доверяваше на думите: преплете средния си пръст около показалеца — така, нали?

— Има ли някакво значение?

— Там, където живеем, има.

— Вече съм голям.

— Можеше да ми кажеш. Да предупредиш майка си.

— По-добре беше първо да се запознаеш с нея.

— Ех ти, учен такъв.

Тя въздъхна. Чантата й се люлееше и описваше големи дъги, докато майка му тромаво вървеше по улицата. Наклонът на лампите удължаваше сянката й. Гордън реши, че вече се е примирила. Но не:

— Не познаваш ли някакви еврейски момичета в Калифорния?

— Хайде сега, мамо.

— Нямам предвид да ходиш на уроци по румба или нещо подобно. — Тя спря и остана неподвижна. — Става дума за целия ти живот.

Той сви рамене.

— За пръв път ми е. Ще се науча.

— На какво ще се научиш? Да бъдеш нещо друго ли?

— Не е ли очевидно, щом се държиш толкова враждебно към приятелките ми? Не е нужно да имаш аналитични способности, за да го разбереш.

— Чичо ти Хърб би казал…

— Остави чичо Хърб. Това е философията на лактите.

— Що за език. Ако му предам какво си казал…

— Предай му, че имам пари в банката. Той ще разбере.

— Сестра ти, поне сестра ти е близо до дома.

— Само географски.

— Ти не знаеш.

— Тя пляска платното с маслени бои, за да излекува психозата си. Да. Психоза.

— Недей.

— Вярно е.

— Живееш с нея, нали?

— Естествено. Трябва ми практика.

— Откакто почина баща ти…

— Не започвай пак с това — рязко махна с ръка той. — Слушай, видя какво е положението. Такова и ще си остане.

— Заради баща ти, Господ да даде мир на душата му…

— Не можеш… — Искаше му се да завърши с думите „да ме плашиш с някакъв призрак“ и точно така се чувстваше, но каза: — … да знаеш какъв съм сега.

— Една майка ли не знае?