Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Леко се задъха и си напомни, че трябва по-често да слиза до брега и да тича, а после се загледа в лицето й на бледата, сива улична светлина, която се процеждаше в спалнята им. Чертите й бяха правилни, без отклонения. Единствените криви линии бяха няколко сплъстени кичура влажна коса върху бузата й. Студентка последен курс по литература, послушна дъщеря на оукландски инвеститор, понякога лирична, друг път — практична, с политически усет, който откриваше положителни качества и у Кенеди, и у Голдуотър. Понякога беше нахална, друг път — плаха, после — разпътна, ужасена от сексуалното му невежество, насърчително уплашена от внезапните му изблици на енергия и сетне, когато се стоварваше с ускорен пулс до нея, нежно успокоителна.
Някъде някой тихо свиреше песента „Лимонено дърво“ на Питър, Пол и Мери.
— По дяволите, страшен си — каза Пени. — Получаваш единайсет по десетобалната система.
Той замислено се намръщи, като преценяваше тази нова хипотеза.
— Не, ние сме страшни. Не можеш да отделяш изпълнението от изпълнителите.
— О, толкова си аналитичен.
Гордън се намръщи. Знаеше, че със срамежливите момичета на изток би било различно. Оралният секс би бил сложен въпрос, изискващ много предварителни преговори, фалстартове и думи, които нямаше да са подходящи, но би трябвало да свършат работа: „Ами ако ние…“ и „това ли ти се иска?“ — и всичко щеше да доведе до глупави инциденти, до неудобни пози, които, веднъж възприети, се страхуваш да промениш чисто и просто от неизречено неудобство. С притеснителните момичета, които беше познавал, всичко това наистина би се случило. Но не и с Пени.
Той я погледна и после вдигна очи към дървените стени зад нея. На лицето му се изписа озадачено изражение. Знаеше, че би трябвало да се държи небрежно и изтънчено, но сега му се струваше по-важно да обясни чувствата си.
— Не, вече не става дума за мен или за теб — повтори той. — А за нас. Тя се засмя и го смушка с лакът.
8.
14 октомври 1962 г.
Гордън прегледа купчината от пратки в пощенската си кутия. Реклама за нов мюзикъл — „Спрете света — искам да се спася“, препратена от майка му. Най-вероятно тази година нямаше да успее за есенните премиери на Бродуей. Той пусна рекламата в кошчето за боклук. Нещо, което се наричаше „Граждани за прилична литература“, му пращаше крещяща брошура, подробно описваща крайностите на „Политическите авантюристи“ и на Милъровия „Тропика на Козирога“. Гордън с интерес прочете откъсите. В тази гора от разтварящи се бедра, бурни оргазми и откровени креватни гимнастики не можеше да открие нищо, което би развратило публиката. Но генерал Едуин Уолкър не смяташе така и Бари Голдуотър беше написал драматична реч като учен, с внимателно фразирани предупреждения относно ерозията на обществената воля чрез индивидуалните пороци. Правеше се обичайната аналогия между САЩ и упадъка на Римската империя. Гордън се захили и захвърли брошурата. Тук, на запад беше съвсем друга цивилизация. Никоя цензорска организация на източното крайбрежие не би се осмелила да моли университетски служител за подкрепа; знаеха, че пощенските разноски ще са напразни. Може би тези глупаци тук смятаха, че примерът с Римската империя ще се хареса дори на учените. Гордън прегледа последния брой на „Физикъл Ривю“, като отдели материалите, които щеше да прочете по-късно. Имаше интересна статия от Клаудия Цинс за ядрения резонанс с точни наглед данни — старата група в Колумбия оправдаваше репутацията си.
Гордън въздъхна. Може би трябваше да остане в Колумбия след защитата на дисертацията си, вместо толкова рано да се хвърля на асистентско място. „Ла Хола“ беше влиятелен, конкурентен университет, жаден за слава и „величие“. Едно местно списание публикуваше статия, озаглавена „Един университет по пътя към величието“, пълна със суперлативи и снимки на професори, втренчени в сложни уреди или замислени над някакви уравнения. Калифорния потегля към звездите, Калифорния прави скок напред, Калифорния дава долари за мозъци. Бяха привлекли Хърб Йорк, бивш заместник-министър на отбраната, за ректор на университета. Тук бяха дошли Харълд Юри и семейство Майер, после Кейт Брюкнър в ядрената теория — ручейче на таланти, което сега се превръщаше в постоянен поток. В такива води един новоизпечен асистент не беше много сигурен за работата си.
Гордън тръгна по коридорите на третия етаж, като четеше имената по вратите. Розенблът, плазменият теоретик, когото някои смятаха за най-добър в света. Матиас, майсторът на ниските температури, човекът, който държеше рекорда за свръхпроводник с най-висока температура на функциониране. Крол, Сул, Пикиони и Фехер — всяко едно от тези имена напомняше за поне едно проницателно откритие, блестящо изчисление или забележителен експеримент. А тук, в края на флуоресцентната и настлана с плочки еднаквост на коридора: Лейкин.