Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Филийката с конфитюр застина на половин път към устата на Ринсуинд.
— Вярно си е. Но само ти се струва, че минава по-бавно.
— Е, и? Когато това място е било направено, не са оставали големи запаси от пространство и време, сещаш ли се? Той е бил принуден да ги слепва и снажда тъй, че да заработят по-усърдно. Времето се случва на пространството, което пък се случва на времето…
Ринсуинд поклати глава и отдръпна филийката от устата си.
— Седя си аз в пещера насред земя, където всичко хапе, но пък никога не вали, и си бъбря със същество, което — без да се обиждаш — мирише на препикан килим. Отгоре на всичко най-ненадейно се сдобивам с дарбата да откривам сандвичи и сладкиши на невероятни места. Сега пък виждам нещо твърде смахнато в драскулка по стената на тази пещера, а за капак едно кенгуру ми изнася лекция как пространството и времето били оплетени до побъркване. И същото кенгуру иска от мен да се държа сериозно. Какво, като опрем до най-същественото, ще спечеля от това?
— Виж какво, бе, мястото си е останало недовършено, чаткаш ли? Не е било нагласено… донатъкмено… — Създанието се вторачи в Ринсуинд, сякаш му четеше мислите. Точно така си беше. — Като в пъзел, де. Трябва да сложиш последното парченце и то си пасва точно, само че ако го завъртиш?… Светна ли ти? Сега си представи, че парченцето е един скапан грамадански континент, дето остава да го преобърнеш в девет измерения и всичко ще е наред…
— Аха. Знам, че въпросът ми може да ти се стори глупав, но… защо тъкмо аз?
— Защото ти си виновен. Стовари се тук и изведнъж се оказа, че нещата открай време са объркани.
Ринсуинд се озърна към стената. Земята пак потрепери.
— Това може ли да ми го сдъвчеш на малки хапки?
— Нещо нередно се е случило в миналото.
Кенгуруто се взря в недоумяващото лице, нацапано с конфитюр, и опита отново.
— С твоята поява тук прозвуча фалшив тон.
— В какво?
Създанието махна небрежно с лапа.
— Във всичко. Ако щеш, определи го като гнусен многоизмерен възел от локализирано фазово пространство, а ако щеш, наречи го просто песен.
Ринсуинд вдигна рамене.
— Нямах нищо против да помогна с изтребването на няколко паяка. Както се оказа — или те, или аз. В края на краищата някои ми стигаха до главата…
— Ти промени историята.
— Стига де, няколко паяка повече или по-малко нямат чак такова значение. Пък и повечето използваха паяжините си като трамплин…
— Не историята отсега нататък, а каквато се е случила — уточни кенгуруто.
— Значи съм променил онова, което вече се е случило?
— Налучка.
— И с пристигането си тук съм объркал дори древността?
— Ъхъ. Е, времето не е толкова праволинейно, колкото си го представяш, но…
— Никога не съм се заблуждавал по този въпрос — увери го Ринсуинд. — Обиколил съм го няколко пъти.
Създанието размаха лапа оживено.
— Не опира само до това, че ставащото в бъдещето може да промени миналото. Онова, което не се е случило, но е могло да се случи, също понякога… променя случилото се. Дори събитията, които не е бивало да настъпят и са били отстранени, оставят… а бе, сянка във времето. Продължават да влияят. Между нас казано — кенгуруто размърда уши съзаклятнически, — всичко виси на косъм в момента. Никой не си е направил труда да поразчисти и да подреди. Чудя се как утрешният ден все още следва днешния.
— И аз — откликна в пълно съгласие Ринсуинд. — Да знаеш само как се чудя!
— Ама няма проблеми, а?
— Май ще взема да се откажа от конфитюра — поклати глава човекът. — И защо тъкмо с мен се захвана?
Кенгуруто се почеса по муцуната.
— Ами все някого трябва да хванем на работа.
— Какво се очаква от мен?
— Да го навинтиш в света.
— Да няма и подходяща отвертка?
— Може би. Зависи…
Ринсуинд отново се вторачи в рисунките по скалата, които допреди две-три седмици ги е нямало, но изведнъж са си били тук от памтивека.
Фигури с дълги тояги в ръце. Фигури с дълги просторни роби. Художникът се бе справил добре с изобразяването на непознатата за него гледка. Но дори да оставаше мъничко съмнение в смисъла, на Ринсуинд му стигаше да им погледне главите.
— Ами да — потвърди кенгуруто. — Ние ги наричаме Остроглавите.
— Върви му в риболова — оплака се Старшият наставник. — Значи ей сега ще се домъкне непоносимо самодоволен и ще започне да ни разпитва какви планове сме съставили за направата на кораб. Нали го знаете?
Деканът огледа несръчните чертежи, които бе надраскал върху един камък.
— Че какво трудно има да си направим поне лодка? Успяват дори хора, които обичат да носят кости в носа и ушите си. А пък ние сме крайният продукт на хиляди години просвещение. Не може да не ни е по силите, Старши наставнико.