Домина (Тайните на древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домина (Тайните на древния Рим)». Краткое содержание книги:
Пищност и разруха, предателства и нечовешка жестокост бележат властването на Тиберий и Калигула. В тези времена Агрипина трябва да се бори за себе си и за своя син като гладиатор на арена — осъдена да се сражава сама, да победи или да загине. Смела и прозорлива, тя оцелява сред интриги и заговори, успява да надживее и страшното време, когато начело на Римската империя застава безумният й брат Калигула. Агрипина има една страст и една слабост — обичта към единствения й син Нерон. За да стане Нерон император, тя е готова на всичко, дори да върви през трупове.
Сбъдването на тази мечта за нея е началото на края — Агрипина отново е на арената и трябва да убие или да загине.
— Добрият ми племенник Гай! — промърмори Тиберий.
Дотогава вече бях свел поглед. Ботушчето определено не приличаше на Агрипина с безинтересното си лице, нечист тен и отнесен поглед. С разлигавените си устни и увиснала челюст Калигула имаше вид на малоумник.
— Продължавай — прошепна Тиберий.
Помощникът се подчини и произнесе пресекливо още няколко изречения. Тиберий потропа с посребрения си сандал — шумът отекна злокобно като ритъм на барабани, придружаващ жертвата на екзекуция.
— Ти ли си Парменон?
Помощникът отново се скова. Тонът на Тиберий ми се стори по-дружелюбен.
— Да, божествени императоре.
— И ти потвърждаваш всичко това?
— Аз знам истината.
— Истината? — Последва кратък, лаещ смях. — Ако знаеш истината, Парменон, ти наистина си много щастлив човек. И двамата сте свободни.
Станахме от възглавничките, поклонихме се и заднешком излязохме от помещението. Помощникът беше много неспокоен. Високо на бузите му пламтяха червени петна, а тревогата му се засили, когато Макрон му каза да изчака, а на мен направи знак да го последвам. Прекосих малкия атриум. Макрон ме побутна към една врата, каза ми да вляза и изчезна. Вратата се отвори и една ръка ме издърпа вътре. Гай Калигула ми се усмихна. Повярвайте ми, това беше семейство на велики актьори! Лицето му се беше променило, вече не беше отпуснато и безизразно, очите му сияеха в странен светлосин цвят, а устата и челюстта му изглеждаха по-твърди. Той ме сграбчи за рамото и аз усетих дъха на вино.
— Е? Обича ли ме тя?
— Агрипина?
— Не тя! Друзила! — отсече Калигула. Явно говореше за по-малката си сестра.
— Разбира се.
Гай облиза устни.
— Какво мислиш за старата мърша? — Очите му се разшириха и той се изхили, скривайки с длан устата си. — Така наричам Тиберий. Видя ли лицето му? Цели парчета падат от него. Боговете би трябвало скоро да го призоват, нали? — Очите му проблеснаха.
Беше ли луд, чудех се. Или бе пил нещо, което разстройваше душата му и възбуждаше ума му?
— Тук ще видиш невероятни неща, Парменон, повярвай ми! Твоят придружител не ми харесва — продължи той задъхано. — Няма съмнение, че е лайно на Сеян.
Огледах стаята — беше помещение за писане с прозорец, който гледаше към градината.
— Не се тревожи — успокои ме Калигула. — Мършата не може да ни чуе. Е, какво каза Агрипина?
Предадох му съобщението на Домина и Гай само дето не затанцува от радост.
— В ръцете ми е! В ръцете ми е! — прошепна той. После се отдалечи с танцова стъпка, гротескно издължена и прегърбена, подскачаща от крак на крак фигура със странна коса, вдигнала ръце като жрец в транс. После се върна при мен по същия начин — Повтори го! Повтори го!
Предадох му пълното съобщение. Калигула не беше глупав. Въпреки възбудата си той вече го беше запомнил, затова отвори вратата и ме избута навън. Макрон ме чакаше, стиснал шлема си под мишница. Той протегна ръка. Забелязах гривната на китката му с изображение на Кастор и Полукс. Бях виждал подобна в стаята на Агрипина. Макрон ме придърпа към себе си.
— Добре се справи, Парменон.
— Откъде е разбрал императорът? — прошепнах.
Той отстъпи и се заигра с гривната си.
— Той е бог.
После се завъртя на пета и ме отведе отново при помощника, който не можеше да си намери място от нерви — ту сядаше на един мраморен блок, ту скачаше и се разхождаше напред-назад.
— Това не се е случвало досега! — изхленчи мъжът. Никога!
Огледах атриума. Макрон беше изчезнал. Вратата към стаята, където седеше Тиберий, беше охранявана от двама здрави германски главорези, които стояха с щит в една ръка и изваден меч в другата. Помощникът се доближи и ме потупа по гърба.
— Надявам се, че кучката не е замислила нещо.
Цъкнах с език и се усмихнах.
— Не се бой — казах подигравателно.
Мина още час. Вратите на стаята се отвориха и Макрон ни направи знак да се приближим. Влязохме вътре. Тиберий сякаш изобщо не бе помръдвал. Гай седеше до него, неподвижен като статуя. Коленичихме пред тях.