Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
— Утита, признай! Колко души си убил?
Утита почна да брои, тъй както брояха всички от племето му: един пръст, два пръста, три пръста, четири пръста, една ръка, един пръст на лявата ръка, два, три, четири, свършиха се двете ръце. Толкова знаеше! В родния му език нямаше повече числа. Те не бяха нужни на шуара. Важно е да знае дали врагът е сам, или са двама, за да прецени как да се пребори с тях; ако са повече от пръстите на двете ръце, те са много. Всичко, което е повече от десет — деца, папагали, агами, врагове — е много. Така отвърна и Утита:
— Много!
А помнеше поотделно всеки от убитите, помнеше и защо ги бе убил. Само броя им не можеше да каже.
Изглежда, белият човек беше голям вожд, защото всички му се подчиняваха. Той рече:
— Утита, ти ще бъдеш убит! Така е по закона — който убива други, ще бъде убит.
Утита не го разбра.
— И по моя закон е така — рече той. — Но аз не съм убивал никого от твоя род. Защо ти ще ме убиваш?
Така и не можаха да се разберат.
Върнаха го отново зад железния плет. И отново се заредиха мъчителните дни. Утита престана да яде, тъй както отказва да яде пленен ягуар. Заслабна, изсуши се. Мъката по родината го стопи. Тогава белият вожд отново го повика.
— Искаш ли да се върнеш в джунглата? — запита той.
Утита спря да диша.
— Искам — отговори той, както отговаря всеки индианец — привидно спокойно и безстрастно.
— Ще те пусна при едно условие — додаде белият мъж. — Обещай, че вече няма да правиш тсантси!
Мъката по близките, по джунглата беше тъй силна, че Утита отговори, без да помисли:
— Обещавам!
После не можа да се отметне. Беше мъж, нямаше право да лъже. Той изтръпна, когато си даде сметка какво е направил. Нещо страшно, чудовищно спрямо обичаите на племето си, вероотстъпничество. Все пак — беше обещал…
Пуснаха го. Показаха му как живеят белите, показаха му как обработват нивите си, как се обличат, къде почиват. Когато вечерта легна да спи, той се разплака. Добре, че никой не видя как плаче Утита, храбрият войн. Та какво беше той? До тоя ден се смяташе човек, истински човек. А сега виждаше, че е животно редом с белите хора, диво животно от джунглата, което не знае да живее, което само разкъсва и се пази да не го разкъсат.
Тоя ден реши да се промени, да стане човек, да заживее като белите. Острига си косите — и не загуби силата си. Облече панталоните и ризата, които му дадоха пазачите, нахлупи сламената шапка. Изтри шарките от тялото си — и демоните не го нападнаха. Ходеше, гледаше, питаше… Питаше…
Едва когато се върна, разбра, че не е толкова лесно да промени всичко. Животът в джунглата беше друг, не като в града. В джунглата имаше змии и ягуари, имаше други хора, които искаха да му отмъстят. Дори неговите близки, жените и децата му, не си дадоха труд да го разберат. И той лека-полека почна да отстъпва пред навика, пред вековните обичаи. Под натиска на жените повика и шамана вчера. Само пред едно не отстъпи — беше обещал и никога нямаше да прави тсантси…
Мислите му бяха прекъснати внезапно от разгневената земя. При първия тласък той политна, но се задържа. При втория успя да се залови за близкия ствол. Земята под него бучеше, гората се ломеше. Умрелите горски великани, чакали само тоя тласък, се изкъртваха от плитките си корени и се сгромолясваха с трясък, отрупани с лишеи и грамади от паразити, като мачкаха всичко по пътя си.
Когато трусовете престанаха, Утита видя, че тясната пътека е затрупана с повалени дървета. Той опита да се прекатери през първото препятствие. И тъкмо прекрачваше поваления дънер, преодолял бодливата мрежа на лианите, зърна подире си на пътеката човек.
Индианец с копие!
Не с уме, не с лък и стрели!
А с копие се ходи на лов за хора. Ако се употреби срещу човек, умето вече губи вълшебната си мощ.
Утита се притаи сред преплетените клони, насочи пушката, задебна.
Чака, чака — но никой не се появи. Значи, врагът го бе видял. Ако не беше враг, щеше да се покаже.
Нямаше време за губене. Тукупи чакаше лек, изцеление.
Утита се прехвърли на другата страна и затича по пътеката. Но второ дърво препречи пътя му. При него се забави повече. След това се показа още едно и още…
Денят преваляше. По светло нямаше голяма опасност. Утита носеше пушка и можеше да спре цяло племе по тясната пътечка. Защото никой не можеше да го превари, да избиколи отстрани през гъстака на джунглата. Но когато настъпеше нощта, в нейния мрак пушката ставаше сляпа, безполезна. А в ръкопашния бой надвива множеството.
Утита усети как настръхва косата му. Тези хора гонеха тсантсата му. Те щяха да го нападнат, когато се стъмни. Копията им щяха да пронижат тялото му, бамбуковите им ножове щяха да отделят главата му от раменете, после щяха да започнат изсушаването й със сложните обреди, наследени от дедите; щяха да я киснат в тайните билки, после щяха да махнат костите й, а кожата да напълнят с горещ пясък и да я сушат така дни и седмици поред, докато се смали. Главата му — неговата глава, която бе решила да не реже чужди глави.