Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
Археологът се замисли. Какъв смисъл крият тези странни имена? Проста измислица ли са на богатото индианско въображение или съдържат някаква истина? Във всяка легенда се крие поне зрънце истина. Къде е тук истината?
Утита заговори тихо, някак умолително:
— Нека белият брат да не мисли за това! По-добре е! Който отиде неканен там, загива. Господарките го принасят в жертва на своя бог. Бог-чудовище.
На прага внезапно застана мисионерът. Дали бе подслушвал?
— Много дълги излязоха преговорите ви — рече той с предишния си суров глас. — Прибирайте се вътре зад мрежите! Нямам намерение да изпращам надолу по реката болни от малария.
Двамата го последваха мълчаливо. Фернандо и Жак вече бяха седнали до масата.
Мисионерът покани новодошлите да се нахранят. Щом видя раната на новия си гост, той взе от походната аптека бинтове и сръчно я почисти.
Боян поглеждаше крадешком индианеца и неволно му се възхищаваше. Лицето му не трепваше, макар че мисионерът чоплеше дълбоко в раната.
— Не боли ли? — подметна Боян.
— Боли — усмихна се Утита.
— Защо не викаш тогава?
— Защото и да викаш, пак боли.
След превръзката почнаха да вечерят и чак когато се нахраниха, Доналд Джексън се облегна на стола си.
— Сега вече да се разберем — рече той. — Утре ще отида с Утита да прегледам сина му. Това значи най-малко три дни. Затова ви предлагам да се стегнете още тая вечер. Утре заран ще ви изпратя с една пирога към Манаос, а аз спокойно ще продължа работата си.
Фернандо подхвърли заядливо:
— Не е особено любезно, не сте ли съгласен?
Мисионерът се сопна грубо:
— Не съм тук, за да приказвам любезно, а правдиво. Вие сами се убедихте, че не сте подготвени за такава експедиция. И аз решително отказвам да ви помагам повече.
Фернандо пак се обади:
— Да ни помагате? Това нощес помощ ли беше?
А Боян мислеше, търсеше доводи, диреше начин да склони някак си този стар твърдоглавец.
— Сеньори! — обърна се той към спътниците си. — Моля ви, идете да си легнете! Ще ми се да поговоря с нашия домакин насаме.
— Но за последен път! — предупреди го Джексън.
— Да, за последен.
Фернандо и Жак отидоха в съседната стая, където им беше определено да спят. На излизане Фернандо му даде знак да не отстъпва. Камюс въобще не се обърна, стиснал гневно устни. Утита разпъна хамака си в столовата. Тук щеше да спи.
За да не го разбере индианецът, Боян заговори на английски:
— Отец Джексън, вие може би смятахте, че от жажда за злато търся тоя град…
Мисионерът го прекъсна:
— Подбудите ви не ме засягат. Засягат ме действията ви. Създавате ми грижи. Аз съм тук мисионер, изпратен да спасявам душите на непокръстените езичници, а не комисионер на разни авантюристи.
Боян възрази живо:
— Но аз не съм авантюрист. Видях Розовия град. С очите си го видях. А вчера откопах и статуята, намерих шосето за града.
Мисионерът го гледаше с присвити очи.
— Е?
Боян въздъхна. Да издаде ли тайната на Утита, най-силния довод? Но не! Сдържа се. Каза друго:
— Да си призная, всъщност не само като учен се стремя натам. Има още нещо. Онзи ден не се осмелих да ви призная, досрамя ме. Сега няма да скрия. Чуйте и решете сам! Когато изплувах на брега след катастрофата, аз нямах сили да се мръдна. Лежах до вечерта. Нападна ме ягуар. И щях да загина, ако не беше тя… Една прекрасна девойка, хубава и печална, с руса коса — най-русата коса, която съм виждал. Въоръжена с лък, тя уби ягуара. После ми заговори. Заговори на някакъв странен, свирещ език. А до нея стоеше огромна змия, дълга тридесет-четиридесет метра. И това страхотно чудовище се подчиняваше на девойката, слушаше я като кученце…
— Кошмар! — отсече Джексън. — Такива змии няма.
Но Боян възрази:
— Някои пътешественици ги споменават, макар че официалната наука все не смее да ги признае. Майор Фосет твърди, че е убил деветнадесетаметрова анаконда и заради това в Англия го нарекли нагъл лъжец. Мисионерът Виктор Хайнц видял водна змия, достигаща на дължина двадесет и пет метра. Показвали са ми снимки на такива змии — около тридесет и пет метра дълги, убити с картечници.
Доналд Джексън мълчеше, изгубил охота да слуша повече.
Боян преглътна от вълнение и довърши мисълта си:
— Ето заради тая девойка най-много искам да отида в града! И за нея! И за науката! Не мога иначе! Разбирате ли ме?
Мисионерът сякаш се сепна от сън.
— Хубава девойка с руса коса! Най-русата коса! А на каква възраст?