Жрицата на змията
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жрицата на змията». Краткое содержание книги:
Една зелена клонка се размърда и запълзя по лианата. Богомолката, жива пръчка, голяма колкото флейта, бързаше да спаси живота си, досетила се, че в този случай чудната й форма няма да я запази. Подире й полазиха няколко странствуващи листа, насекоми, досущ подобни на изсъхнала шума.
Както сечеше плътната зелена стена, Жак Камюс съгледа в краката си една суринамска пипа. Но не тя го учуди. Беше виждал и други великански жаби. Слиса го онова, което видя на гърба й, надупчен като пчелна пита. От всяка килийка изпълзяваше малко жабче и рипваше на земята. За Жак, който не знаеше, че яйцата й се бяха излюпили там, в килийките на гърба, това изглеждаше като истинско чудо.
Изведнъж жабата заскача лудо, забрави потомството си, което се разпиля по листната настилка. Когато Жак вдигна глава да разбере причината за тая уплаха, беше много късно. Наравно с очите му се полюшваше отвратителната морда на двуметрова копиеглава змия. В полумрака на сенчестия лес очите й святкаха като червени въгленчета — упорито и зло.
Той замахна с ножа си. Безполезно! Притъпеното острие отскочи от неестествено тънката й шия. Змията се хвърли светкавично напред, но той я превари с безполезния мачет. Удари я, тя пак връхлетя, отново я отблъсна настрана.
Както вървеше зад него, Фернандо Бендейра отстъпи назад и извади пистолета си. Стреля веднъж, втори път. Не умери. И наистина, в тая светкавична схватка, в този неравен двубой, той можеше вместо змията да улучи другаря си.
— Не така! — изкрещя отдалеч Боян. — Удряй с ножа!
И тозчас се хвърли напред. Ала Фернандо не посмя, преценил набързо, че няма смисъл да рискува живота си напразно. В тази битка Жак по начало беше победен. Нямаше защо да умира и друг. И то Фернандо…
Ала с един сполучлив замах Боян успя да отсече змийската глава, която и на земята продължи да хапе празния въздух и да протяга езичето си, докато кафявото й тяло се гърчеше в безредни спирали.
С тази среща силите на пътешествениците се изчерпаха. Бяха блъскали с мачетите по жилавите клони няколко часа, а се бяха придвижили напред не повече от двеста метра. Нямаше никаква надежда, че този упорит масив от сплетени клони ще пооредее, ще отстъпи.
Потресен от преживяното, прежълтял, макар и по чудо незасегнат, Жак Камюс сам поиска да се връщат. Тримата седнаха до поваления колос да се нахранят, унили, изморени, с леки гънки на съмнение около устата. Неуспехът ги потискаше.
— А сега? — запита глухо Камюс. — Има ли още смисъл?
При този въпрос Боян се оживи.
— Има ли смисъл? Я по-добре погледнете тези йероглифи върху пиедестала. Погледнете ги де! Знаете ли какво означават? Знаете ли още нещо — че те са общи за всички древни култури: в Европа, в Африка, Америка, Азия — напомнят някакъв далечен общ произход…
Той стана и посочи с пръст.
— Ето слънчевия диск, символ на върховния бог! Ето и свещената змия, олицетворила тайнствените сили! Вижте и кръста, сочещ четирите посоки на света, символ на всепобеждаващия живот! Това тук е ладията на слънцето, която всяка нощ го превежда през подземното царство. Същата ладия пренася душите на умрелите. На нея и Данте проникна в Ада. А това…
Боян направи няколко крачки.
— Това е единствената украса на статуята — пояс около корема, мистичната емблема на слънцето, поясът на дъгата.
Фернандо слушаше търпеливо, превърнал се отново в предишния възпитан сеньор, прикрил насмешката, която едва прозираше в хитрите му зеници. Но Камюс не се стърпя:
— Мосю Симов, ние не сме археолози. Известно ви е. Интересуваме се само от златото. За него говорете!
— Добре! — усмихна се горчиво Боян. — За вас това тук е един ням камък, някакво нескопосно творение на първобитна цивилизация. Всъщност той не е ням. Той говори. Говори ясно и недвусмислено. Казва горе-долу това: „Навред, където ме срещнете, навред, по всички континенти, където видите изсечените по мен символи — там е господствувала религията на слънцето, дотам е достигал кракът на моя народ, народ от изкусни каменоделци, народ — създател на първата цивилизация. Там е имало многохилядни градове с величествени храмове, с пирамиди и каменни обелиски…“
— Храмове! — промълви замаян Камюс. — Облицовани с плочки от злато. А не можем да ги достигнем, не можем да ги намерим…
Боян стана.
— Няма що! Да се връщаме! Да подготвим нова експедиция, по-надеждна, по-обмислена!