Ден нула [calibre 1.48.0]

— Златна кокошка за собственика, а?

— Да, за Роджър Трент.

— И то ли е негово?

— Почти целият Дрейк е негов. Изкупи го евтино, защото хората не се пазарят. Единственото им желание е да избягат от мръсотията. Останалите са приходящи — работят тук, но живеят другаде. Имам предвид продавачите в бакалиите, автомонтьорите, водопроводчиците, електротехниците, персонала на ресторанта, на бензиностанцията, фурната, един-два магазина за дрехи. Списъкът е дълъг. Според мен градът трябва да се преименува на Трентсвил.

— Значи печели от екологичната катастрофа?

— Такъв е животът.

— А мотелът «При Ани»? И той ли е негов?

— Не. Собственикът отказва да го продаде, въпреки че трудно свързва двата края. А и Роджър едва ли се натиска да го купи.

Тя огледа помещението.

— Хората тук са любопитни.

— Мислиш ли?

— Интересуват се от теб. И от онова, което се случи.

— Разбираемо е. В Дрейк слуховете се разпространяват бързо, нали?

— По старомодния начин — от уста на уста.

— А медиите, колкото и да са малко?

— Най-после проявиха интерес. Получих вече няколко есемеса с въпроси. От местния вестник и някакво радио, плюс имейл от една телевизия в Паркърсбърг. Очаквам всеки момент да ме потърсят и от Чарлстън. Надушили са нещо лошо и искат да му отделят петнайсетина минути.

— Засега не им казвай нищо.

— Ще ги държа настрана, доколкото мога, но последната дума не е моя.

— На шефа ли е?

— Да. На шериф Пат Линдеман. Свестен човек е, но и той не е свикнал на медийно внимание.

— Бих могъл да ти помогна.

— Често ли контактуваш с пресата?

— Не. Армията обаче разполага с хора, на които това им е работата. И са много добри.

— Ще кажа на шерифа.

— Предполагам, че вече се е разчуло за втората къща?

— Правилно предполагаш.

Бяха открили документи за самоличност в къщата. Убитият се оказа четирийсет и три годишният Ерик Тредуел, а жената беше Моли Битнър, на трийсет и девет.

— Онзи се е представил като Тредуел, което е било голям риск, особено ако Лу му беше поискал документите и беше настоял да влезе в къщата — каза Коул. — А какво щеше да стане, ако някой от хората ми е познавал Тредуел? Дрейк все пак е малко градче.

— Права си — кимна Пулър. — Рискът действително е бил голям, но пресметнат. И в крайна сметка им е помогнал. Но хора, които поемат подобни рискове, обикновено се оказват много трудни противници. — Онова, което всъщност си мислеше, беше съвсем просто и ясно: мъжът пред къщата на Тредуел несъмнено е имал специална подготовка. Може би военна. Което обещаваше бърз и неочакван развой на нещата. Запита се дали армията има нещо общо с това и дали именно по тази причина го бяха изпратили сам да се оправя тук.

Пред масата им се изправи келнерката — ниска дебелана с посивяла коса, тъмни кръгове под очите и дрезгав глас.

Пулър вече беше решил да си поръча яйца с бекон, препечени филийки и кафе. Коул избра зелена салата с пиле и авокадо, плюс чаша студен чай. Пулър се протегна да върне менюто на келнерката и якето му се разтвори. Под него проблесна пистолетът Ml1. Жената опули очи и пръстите ѝ механично стиснаха менюто.