Ден нула [calibre 1.48.0]

— Добре съм. Вътре има страшно много боклуци. В армията на два-три пъти съм снемал отпечатъци от лаборатории за дрога. Тази долу е примитивна, но ефективна. Със сигурност са били в състояние да произвеждат нелоша стока, макар и в ограничени количества.

— Вече намерих място, където да съхраняваме труповете — съобщи тя.

— Къде?

— В местната погребална агенция, която разполага с хладилни камери.

— Трябва да поставим охрана и там.

— Двама ще дежурят тук, а един — в агенцията. Ще се въртят на двайсет и четири часа, седем дни в седмицата.

Пулър се протегна и прешлените му пропукаха.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Да.

— В града има един приличен ресторант, който работи до късно.

— Това означава ли, че ще имам време за душ и преобличане?

— О, да. И аз ще направя същото, за да прогоня вонята.

— Кажи ми как да стигна до там.

— Къде си отседнал?

— В мотела «При Ани».

— Ресторантът е на три минути от там, през две пресечки на изток. Завиваш надясно по Сайръс стрийт и няма как да го пропуснеш. В градчето ни всичко е на три минути разстояние, такива са ни мащабите.

— Четирийсет минути до мотела, десет за душ и преобличане, пет до ресторанта. Значи ще се видим там точно след шейсет минути.

— Не са ли петдесет и пет?

— Трябват ми пет минути да се свържа с началството. Отдавна трябваше да се обадя, но нещата се оказаха малко сложни.

— Малко? Май стандартите ти са доста високи. Включвам хронометъра си. Не ме разочаровай.

Пулър подкара към мотела и мина покрай ресторанта, в който щяха да вечерят. Взе душ, облече тениска и дънки и измъкна лаптопа от сака си. Изпрати шифрован имейл до Куонтико, след което проведе кратък разговор с командира на ОКР. За две минути описа сложната картина, а Дон Уайт поиска подробен доклад още на следващия ден.