Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
- Прегледах управлението на сиймобила. Доста е елементарно.
- Знаех си, че няма да имаш проблем - отвърна Остин и се огледа. - Време е да вдигаме
чуковете, амиго.
Дзавала го изгледа кисело.
- Твърде много сериали гледаш.
Остин намъкна непромокаем гащеризон и тръгна по тунела, слагайки в крачка каската с
подводен акустичен приемник. Дзавала му помогна да сложи акваланга и колана с тежести,
след което му подаде ръка да се качи върху сиймобила.
Остин седна зад мехура върху саковете и нахлузи плавниците. Един мъж от екипажа му подаде
лек подводен оксижен и голяма кислородна бутилка, която Остин закрепи с ластици за
палубата. Дзавала влезе в кабината и вдигна палец.
- Готови за отлитане? - Остин изпробва приемника.
- Да, само дето се чувствам като момче в балона.
- Само кажи и си разменяме местата.
- Не, благодаря - засмя се Дзавала. - Изглеждаш роден каубой.
Остин потупа кабината. Беше готов.
Екипажът повдигна платформата и бавно спусна батискафа във водата, контролирайки
скоростта му с помощта на две въжета. Колелата се потопиха изцяло и сиймобилът заплава.
Екипажът рязко издърпа
въжетата и едновременно с това избута сиймобила. Той се понесе свободно във водата и
забръмча.
Използвайки двата странични маневрени мотора в опашния отсек, Дзавала завъртя сиймобила
на триста и шейсет градуса и го насочи към тунела. Продължи напред, докато не стана
достатъчно дълбоко, за да потъне изцяло. Като регулираше леко мотора за вертикална
корекция, той натисна сиймобила надолу, докато корпусът му се скри под водата. Опашните
мотори отново забръмчаха, батискафът се понесе напред и водата заля Остин и мехура.
Четирите халогенни прожектора в предната част играеха по оранжевите стени и тавана, а
отразената светлина придаваше на водата кафеникав оттенък.
Остин чу металическия глас на Дзавала в слушалките:
- Все едно да се гмурнеш в кофа с развалена шоколадова заливка.
- Ще си го спомня следващия път, когато седна в сладкарница. Мислех си за нещо по-
поетично, в стила на Данте. Като например слизане в Хадес.
- Е, поне в Хадес е топло и сухо. Колко остава до първите колони?
Остин се вгледа в мътната вода пред себе си и му се стори, че вижда проблясване на метал.
Изправи се и се облегна на кабината, като се държеше за защитните перила.
- Мисля, че наближаваме.
Дзавала намали ход и спря на няколко метра пред първите три алуминиеви колони, всяка
около петнайсет сантиметра широка, които препречваха пътя им. Остин взе оксижена и
кислородната бутилка и изплува до тази в средата. Включи оксижена и синият
пламък бързо преряза метала. Повтори същата операция в горната част на колоната, после я
избута. Махна на Дзавала да тръгва, показвайки му пътя с ръце като служител на летището,
насочващ самолет към хангара. След това продължи към следващите три колони.
Докато плуваше, Остин хвърляше предпазливи погледи нагоре към тавана и се опитваше да не
мисли за хилядите литри вода и тонове лед, притискащи тънкия скален слой. Следвайки съвета
на Jlecap, той преряза дясната колона. Дзавала отново премина. Средна колона, лява колона.
И отначало.
Работата вървеше гладко. Не след дълго на пода на тунела лежаха дванайсет колони. Остин
зае мястото си в задната част на сиймобила и каза на Дзавала да ускори до максималната
скорост от два възела и половина. Макар да се движеха не по-бързо от енергична походка,
тъмнината и близостта на стените го караха да се чувства така, сякаш препуска с каляската на
Нептун към морските бездни.
Мислите му се насочиха към трудната задача, която им предстои. Думите на Лесар кънтяха в
ушите му. Французинът беше прав за силното привличане. Можеше да се окаже прав и за
съдбата на хората под ледника.
Лесно беше да си оптимист горе, под слънчевите лъчи. Но колкото по-дълбоко се спускаха в
потискащия мрак, толкова по-ясно съзнаваше, че цялата спасителна операция може би е
напразна. Трябваше да признае, че няма голям шанс някой да оцелее толкова дълго на такова
ужасяващо място. Неохотно се приготви за най-лошото.
В съня си Скай вечеряше с Остин в едно парижко бистро близо до Айфеловата кула. Той тъкмо
й казваше: „Събуди се”, а тя отговаряше: „Аз не спя”.
- Събуди се, Скай!
Пак Остин. Същински досадник.
Остин се пресегна покрай виното и пастета и леко я пошляпна по бузата. Тя се ядоса и извика: