Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
- Престани!
- Така е по-добре - отвърна той.
Клепачите й се вдигнаха наполовина като повредени капаци на прозорец и тя извърна лице от
ослепителната светлина. Светлината се премести и тя видя лицето на Остин. Изглеждаше
разтревожен. Внимателно стисна бузите й, докато устните й се разтворят, и пъхна мундщука на
дихателния апарат между зъбите й.
В дробовете й потече въздух. Тя се съживи и видя, че Остин е коленичил досами нея. Носеше
оранжев непромокаем гащеризон и нещо странно на главата. Той взе ръката й и внимателно
уви пръстите й около малката бутилка с въздух.
После извади тръбата от собствената си уста.
- Можеш ли да останеш будна една минутка?
Тя кимна утвърдително.
- Добре. Ей сега се връщам.
Той се изправи и отиде до стълбите. В краткия миг, преди да се спусне във водата с
електрическото си фенерче, видя другите, които приличаха на пияници,
заспали след тежка вечер в парка.
След секунди във водата на стълбището се появи зловещо сияние и оттам се подаде Остин,
преметнал въже през рамото си. Той стъпи здраво на краката си и натегна въжето като руснак
на Волга. Подът се оказа хлъзгав и той се подпря на коляно, но веднага отново се изправи. От
водата се появи гумиран чувал, който той извади и просна навън като голяма риба.
Последваха още чували.
Остин бързо ги отвори и раздаде на хората бутилките с въздух. Наложи се да разтърси някои,
които бяха потънали в унес, но още с първите глътки кислород всички бързо се оживиха -
лакомо поглъщаха животворния въздух, а металическият шум от клапите кънтеше в
затвореното пространство наоколо.
Скай изплю мундщука.
- Ти пък какво правиш тук? - попита тя, както домакиня от висшето общество би се обърнала
към натрапник на изисканото й тържество.
Той нежно я вдигна на крака и я целуна по челото.
- Ако ще камъни да валят от небето, Кърт Остин не би изпуснал среща за вечеря.
- Вечеря! Но...
Остин пъхна обратно мундщука в устата й.
- После ще говорим.
Той започна да отваря другите чували и да вади от тях непромокаеми гащеризони. Оказа се, че
Ролинс и Търстън са водолази, и те помогнаха на останалите да се облекат и да нагласят
екипировката си. Не след дълго всички бяха готови. Е, не приличаха на отряд от морски
тюлени, помисли си Остин, но с малко късмет можеше и да успеят.
- Готови ли сте да си вървим у дома?
Те отговориха в хор, който проехтя нечленоразделно, но ентусиазирано в пещерата.
- Добре, след мен тогава.
Остин поведе жалния на вид отряд от подводни гмуркачи по стълбите към наводнения тунел.
Всички вежди бяха изненадано повдигнати към Дзавала и странния му светещ мехур.
Остин беше предвидил, че хората ще трябва да се държат за нещо. Преди да натрупат
чувалите върху палубата на сиймобила, опънаха по нея рибарска мрежа. С много усилия успя
да нареди странния си отряд по лице в редици като сардини в консерва.
Сложи Рено с ранената ръка в първата редица, точно зад кабината, между репортерите. Скай
беше в средната редица между Ролинс и Търстън, най-опит-ните във водата. Той самият щеше
да бъде зад нея, в третата редица между Льоблан, който изглеждаше силен като бик, и Роси,
младият учен.
За всеки случай Остин прекара въжета и зад гърба на пасажерите си, сякаш бяха товар, който
трябва да осигури. Сиймобилът на практика не се виждаше под плътно наредените тела, но
това беше най-добрият вариант предвид ограниченото пространство. Накрая доплува отзад и
се хвана зад Скай. Трябваше да може да се движи свободно, затова не се върза.
- Всички патета се наредиха - каза той в микрофона. - Стопаджиите са готови за потегляне.
Електрическите мотори забръмчаха и сиймобилът тръгна бавно напред: отначало едва - едва,
след това ускори до нормална човешка крачка. Остин знаеше, че оцелелите са уморени до
смърт. И макар да бе предупредил всички, че трябва да бъдат търпеливи, бавната скорост го
влудяваше и сам трудно се придържаше към съвета си.
Той поне можеше да разговаря с Дзавала. Останалите бяха сами с мислите си. Сиймобилът
напредваше по тунела, сякаш теглен от костенурки. От време на време им се струваше, че
стоят на място, а стените бавно се движат покрай тях. Единственият звук беше монотонното
бръмчене на моторите и бълбукането на мехурчетата. Едва не извика от радост, когато
Дзавала съобщи, че вижда колоните отпред.
Остин вдигна глава.