Гайдаря от Хамелин
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Борисова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Гайдаря от Хамелин». Краткое содержание книги:
Въздишка, която беше музика за ушите му.
8.
Привикнал вече с голата глава на жена си и липсата на вежди, Болд реши, че този й вид й придава изражение на мъдрец — оприличава я на будистки монах, а не на пациент, болен от рак. Но така и не можа да свикне с миризмата на болница.
— Рано е — рече тя.
— Приоритети.
— Някакъв напредък?
Съседното легло беше празно. Чаршафите бяха безупречно изпънати, а нощното шкафче бе съвсем празно — без каквито и да било лични принадлежности. В едно отделение, в което хората си отиваха завинаги, празното легло се стори ужасно потискащо на Болд. Дали и Ронда Шотц си бе отишла завинаги?
Разсеян от мислите си, Болд отговори с известно закъснение:
— Изминаха цели пет дни. А ние не разполагаме почти с нищо. За момента можем да приемем, че сме я изгубили. Още по-страшно е, че знаем, че той отново ще удари през следващите няколко дни.
— Той какво прави с тях?
Болд сви рамене.
— Кой знае? Догадки.
— Затънал си в ужасно разследване.
— С ужасни извършители. Ла Моя нарича отвлечените деца човечета, които още си смучат палците. Един от федералните, тип на име Хейл, пък ги нарича млечни човечета, защото на всяка кутия с мляко има нарисувано по едно бебе. — Изведнъж Болд видя пред себе си не болна жена, а умираща майка. И това му се случваше от време на време. — Не е нужно да чуваш тия неща.
— Имаш нужда от сън — нежно му рече.
Болд просто не можеше да понесе съчувствието, идващо именно от нея.
Тя се нуждаеше от сън, не той. Безсънието й бе следствие от продължителното залежаване. То на свой ред бе свързано с лечението, а лечението произтичаше от коварното заболяване. Лиз отказваше да взима сънотворни. С удоволствие приемаше всяко негово предложение да й почете на глас — това се случваше само когато графикът му позволяваше да остане, а пък неговият график се определяше от този на Марина. Напоследък всичко като че ли зависеше от нещо друго. Нищо не съществуваше само за себе си: дори и най-вековното дърво се вкопчваше със здравото си коренище в земята.
— Днес успя ли изобщо да видиш децата? — попита го тя с тон, граничещ с обвинение.
Болд отвърна с мълчание. Никога не би могъл да я излъже. Посвещаваше всяка своя свободна минута на двете си деца, но за една майка, прикована към болничното легло, това изглеждаше твърде малко.
Тя предложи:
— Може би ще е по-добре да ги пратиш на целоседмична детска градина, отколкото да ангажираш Марина.
— Утре след вечеря ще ги доведа да те видят. — Болд водеше децата на детска градина три дни седмично. По този въпрос изобщо нямаше място за спорове. Той и жена му отново се обичаха дълбоко и искрено. Ако само можеха да получат втора възможност…
— Може ли да ти почета? — попита Болд.
— Моля те…
Той погледна отрупаното с предмети нощно шкафче, опитвайки се да намери романа, който тя четеше напоследък.
— Не е там. Ето. — Тя се извърна надясно, опитвайки се да намери нещо. Нощницата й се отвори и той видя кожата на гърба й, цялата нашарена с лунички. Ребрата й се брояха.
Болд не познаваше този гръб. Той сякаш принадлежеше на друга жена.
Винаги непоколебимо бе вярвал, че двама души биха могли да решат всеки проблем по-добре от кой да е човек, останал сам. Изпита неподправен ужас при мисълта, че би могъл да я загуби.
— Почети ми оттук — рече Лиз и му подаде една Библия с кожена подвързия.
Болд не я бе виждал никога преди. Отделните глави бяха отделени с метални триъгълничета в горния край на страниците.
— Започни от седма глава. Текстът е отбелязан.
Болд потрепери при вида на Библията. Нима тя вече чувстваше края? Беше ли разговаряла с лекарите си? Обхвана го непреодолима паника.
— Има ли нещо, което би искала да ми кажеш? — попита той. Гласът му звучеше несигурно, Библията леко трепереше в ръката му.
— Седма глава — повтори тя. — Отбелязана е.
Той се зае с книгата. Вече месеци наред живееше с тези страхове. Не беше сигурен още колко ще може да понесе.
Болд се поизкашля и започна да чете с топлия си, звучен глас. Лиз обожаваше да го слуша.
Тя затвори очи и се усмихна.
Някои неща си струваха чакането.
9.
Колата, черна и блестяща, сякаш току-що слязла от витрината на някое автомобилно изложение, се набиваше на очи. Паркирана беше под една от уличните лампи пред дома на Болд. Изглеждаше прекалено лъскава и изолирана от останалите — сякаш нито една от колите на съседите, мръсни и потъмнели от постоянните дъждове, не искаше да си общува с нея. Болд намали, задмина я, зави по алеята пред къщата си и спря.