Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Права си, Ама. Съжалявам. Не биваше да напускам училище. Но просто исках да се уверя, че Лена е добре. В класната стая се счупи прозорец точно зад нея и тя кървеше. Отидох до тях, за да видя дали всичко е наред с нея.
— Бил си в онази къща?
— Да, но не влязох, Лена беше навън. Чичо й май не обича посетители.
— Не ми говори за Макон Рейвънуд, като че ли имаш да ми казваш нещо, което вече не знам за него. — Погледът. — Т.Ъ.П.О.У.М.И.Е.
— Какво?
— В главата ти няма капка здрав разум, Итън Уейт.
Извадих медальона от джоба си и се приближих до готварската печка, където тя още стоеше.
— Бяхме отвън, зад къщата, и намерихме нещо — казах аз и отворих ръката си така, че да може да го види. — Вътре има надпис.
Изражението на лицето на Ама ме накара да застина на място. Все едно бе видяла призрак.
— Ама, добре ли си? — Протегнах се, за да я хвана за лакътя, защото ми се струваше, че може да припадне. Преди да успея да я докосна обаче, тя отблъсна ръката ми — сякаш допирът ми щеше да я изгори като нагорещения котлон на печката.
— Къде го намери? — Гласът й се беше превърнал в шепот.
— Казах ти, заровен в пръстта, в „Рейвънуд“.
— Не може да е бил в плантацията „Рейвънуд“.
— За какво говориш? Знаеш ли на кого е принадлежал?
— Стой където си. Не мърдай — нареди ми тя и излезе тичешком от кухнята.
Не обърнах внимание на думите й и я последвах в нейната стая. Тя винаги ми е приличала повече на аптека, отколкото на спалня — с ниското бяло единично легло, забутано под множеството лавици. На лавиците имаше грижливо подредени вестници — Ама никога не изхвърляше решена кръстословица — и стъкленици, пълни с различни съставки, от които правеше своите амулети. Някои бяха добре изпитани, познати стари средства: сол, цветни камъчета, билки. Имаше и малко по-необичайни колекции като една стъкленица с корени и друга с изоставени птичи гнезда. На най-горната лавица бяха сложени бутилки с обикновена пръст. Поведението на Ама определено беше странно. Дори и за нея.
— Ама, какво пра…
— Нали ти казах да стоиш в кухнята! Не смей да носиш това нещо тук! — изкрещя тя, когато пристъпих към нея.
— Защо си толкова разстроена? — Ама пъхна някакви неща, които не успях да видя добре, в джобовете на престилката си и излезе на бегом от стаята си. Последвах я в кухнята. — Ама, какво става?
— Вземи това. — Подаде ми носна кърпичка, която изглеждаше доста стара, като внимаваше ръката й да не се докосва до моята. — Увий го в нея. Веднага! Побързай!
Нещата излизаха извън контрол. Ама се беше побъркала напълно.
— Ама…
— Прави каквото ти казвам, Итън. — Никога не ме беше наричала така, по първо име, без да каже и последното.
След като увих медальона в кърпичката, тя като че ли се успокои малко. Порови в най-долния джоб на престилката си и извади оттам малка кожена торбичка и шишенце с някакъв прах. От живота си с нея знаех достатъчно, за да мога да разпозная кога е дошъл моментът за правенето на амулети. Ръката й потрепна леко, докато сипваше от тъмния прах в кожената кесийка.
— Здраво ли го завърза?
— Аха — отвърнах аз и се сепнах, очаквайки да ме поправи, че се изразявам като уличник, както обичаше да казва. Този път обаче Ама не обърна никакво внимание на неправилния ми говор.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Добре, сега го сложи вътре. — Кожената кесийка беше топла и мека в ръката ми. — Хайде.
Пуснах загадъчния медальон в торбичката.
— Завържи това около него — заповяда Ама и ми подаде обикновена на пръв поглед връв, но аз знаех, че нищо, което тя използва за амулетите си, не е обикновено, нито само такова, каквото изглежда. — Сега, отнеси го отново там, където си го намерил, и го зарови в земята. Тръгвай веднага.
— Ама, какво става тук?
Тя приближи към мен, хвана ръката ми и нежно отметна няколко непослушни кичура коса от челото ми. За пръв път, откакто донесох медальона вкъщи, ме погледна в очите. Стояхме така около минута, може би най-дългата в живота ми. Изражението на лицето й ми беше непознато. Изглеждаше… несигурна.