Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Цигара? — креснах към новата.
— Не пуша.
— Аз също, освен на купони.
Тя се разсмя.
— Добре, дай една — викна в ухото ми. — Случайно да знаеш откъде можем да намерим малко трева?
Тъкмо палех цигарата, когато някой ме ръгна с лакът в гърба и залитнах напред. Музиката бе усилена до дупка, хората танцуваха, по пода имаше локви от бира, а на бара имаше някаква шумна компания. Виждах само група тела, които се гърчеха сякаш в мъките на Дантевия Ад на дансинга, и облак дим, който се носеше близо до тавана. А там, където светлината от коридора се разливаше по пода, виждах обърнати чаши и широко отворени, смеещи се, намацани с червило устни. С всеки купон е така — лошо и става още по-лошо — вече виждах първокурсниците, които бяха почнали да повръщат и се бяха наредили в унила редица пред тоалетната — но беше петък, бях прекарал цялата седмица в учене и изобщо не ми пукаше. Знаех, че нито един от колегите ми по старогръцки няма да бъде тук. Не бях пропуснал петъчен купон от началото на учебната година, а знаех, че те ги избягват все едно бяха Черната смърт.
— Благодаря — каза момичето. Беше успяла да се добере до някакво стълбище, където бе малко по-тихо. Сега можехме да говорим без да се надвикваме, но бях изпил шест водки с тоник и нищо не ми идваше наум, дори не можех да си спомня името й.
— Какво учиш? — изфъфлих най-накрая пиянски.
Тя се усмихна.
— Изпълнителски изкуства. Вече ме пита.
— Извинявай, забравил съм.
Тя ме погледна критично:
— Трябва да се отпуснеш. Погледни си ръцете. Много си напрегнат.
— Толкова мога да се отпусна — отвърнах доста убедително.
Тя ме погледна и в очите й премина светлината на прозрението.
— Знам кой си — и погледна сакото и вратовръзката ми, на която бяха изобразени мъже на лов за елени. — Джуди ми разказа за теб. Ти си новият, който учи старогръцки с онези. От тях ме побиват тръпки.
— Джуди? Какво искаш да кажеш, какво ти е казала Джуди?
Пропусна въпроса:
— Добре е да внимаваш, чух доста странни неща за тия хора.
— Например?
— Например, че почитат самия Дявол.
— Гърците нямат Дявол — казах поучително.
— Да, ама хората говорят друго.
— Какво от това? Грешиш.
— Това не е всичко. Чух и други странни неща.
— Какви?
Не искаше да каже.
— Кой ти каза? Джуди?
— Не.
— Кой тогава?
— Сет Гартрел — каза го, сякаш това обясняваше всичко.
Оказа се, че познавам Сет Гартрел. Беше бездарен художник и злобен клюкар, чийто речник почти изцяло се състоеше от сквернословия, гърлени глаголи и думата „постмодернистичен“.
— Тази свиня — казах. — Познаваш ли го?
Погледна ме и у нея проблесна неприязън:
— Сет Гартрел ми е приятел.
Май наистина бях прекалил с пиенето, защото подех:
— Така ли? Би ли ми казала тогава, защо гаджето му винаги е с насинено око? И наистина ли пикае върху картините си като Джаксън Полък?
— Сет — отвърна тя ледено — е гений.
— Наистина? Тогава е невероятен майстор в заблудата, нали?
— От концептуална гледна точка той е много добър художник. Всички в катедрата по изобразителни изкуства го казват.
— Добре, щом всички го казват, значи е истина.
— Много хора не харесват Сет — ядоса се тя. — Мисля, че мнозина му завиждат.
Нечия ръка ме дръпна за ръкава на ризата. Отърсих се. С моя късмет, това можеше да е само Джуди Пуви, която се опитва да ме забие, както правеше винаги по това време в петък вечер. Последва ново подръпване, този път по-рязко и по-настоятелно, обърнах се раздразнено и едва не паднах назад върху блондинката.
Беше Камила. Оловносивите й очи бяха първото, което видях — светли, замислени и блеснали на фона на сумрачната светлина от бара.
— Здравей — каза ми тя.
Зяпнах я.
— Здрасти — опитвах се да изглеждам равнодушен, но бях поласкан и грейнах от удоволствие. — Как си? Какво правиш тук? Искаш ли нещо за пиене?