Опасно наследство

По-голямата част от отсрещната стена бе заета от три черно-бели снимки, поставени в рамки. От тях гледаха сериозни възрастни господа в сиви костюми. На другите стени висяха скромни, но приятни картини с градски и селски пейзажи от Швейцария пред деветнадесети век. В центъра на стаята имаше великолепна кръгла маса в стил Луи XIV, заобиколена от осем махагонови стола с дърворезба. Романов почувства нотки на завист, че няма вероятност никога да живее в такъв стил.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъж към шейсетте, последван от трима други в тъмносиви костюми. Един поглед към господин Бишов беше достатъчен за Романов да разбере чия ще е следващата фотография на стената при тримата сиви сериозни господа.

— Каква чест за нашата малка банка, господин Романов — бяха първите думи на господин Бишов, след като се поклони и се ръкува с руснака.

Романов кимна и представи асистентката си, която получи същия почтителен поклон и ръкостискане.

— Позволете и аз да ви представя сина си и двама от съдружниците ми — господин Мюлер и господин Вайцкопф.

Тримата мъже се поклониха едновременно, но останаха прави, докато Бишов зае мястото си на масата и покани с жест Романов и Анна да седнат до него.

— Ще ми позволите ли да проверя паспорта ви — попита Бишов, сякаш да подчертае, че започва деловата работа.

Романов извади от вътрешния си джоб малкия син паспорт с меки корици и му го подаде. Бишов го проучи отблизо, както филателист би изследвал стара марка, и го намери безупречен.

— Благодаря — каза той и го върна на притежателя му.

После вдигна ръка и един от тримата по-млади мъже веднага излезе.

— Синът ми ще донесе само след минута иконата, която съхраняваме в сейфа — увери ги той. — А междувременно малко кафе? Руско — добави той.

След секунди кафето бе донесено от друга елегантно облечена дама.

— Благодаря — каза Петрова, очевидно доста впечатлена.

Романов не каза нищо, докато не се появи синът на Бишов с малка кутия, която подаде на баща си.

— Разбирате, че трябва да се отнесем много внимателно с този предмет — довери им възрастният мъж. — Може да се окаже, че това не е иконата, която търси вашето правителство.

— Разбирам — каза Романов.

— Това великолепно произведение на руското изкуство е при нас от 1938 година, депозирано в банката на името на господин Емануел Розенбаум.

Двамата посетители бяха шокирани.

— Невъзможно — обърна се Анна към шефа си. — Той никога не…

— Предполагам, че точно затова е избрано неговото име — каза рязко Романов, ядосан на неблагоразумието й. — Не разбираш ли? Идеално е замислено. — После се обърна към директора на банката. — Може ли да видя иконата.

Господин Бишов сложи касетката в центъра на масата. Тримата мъже в сиви костюми пристъпиха напред. Романов вдигна очи.

— Според швейцарските закони при отваряне на касетка на името на някой друг трябват трима свидетели — обясни директорът.