Пет мили
- Автор: Сен-Жермен Лили
- Серия: Джипси Брадърс #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Остросюжетные любовные романы
Электронная книга - «Пет мили». Краткое содержание книги:
Живот за живот.
Седем живота за изплащането на един безкраен списък с грехове.
Хората може и да се чудеха защо го правех. Дали защото желанието ми за мъст бе породено от някоя благородна кауза, или защото се опитвах да предпазя и други да страдат от ръцете на Дорнан и синовете му.
Но не, не бях някоя безкористна защитничка.
Правех го за себе си. Правех го, защото исках.
Правех го, защото единственото, което желаех, бе да заспивам вечер, без да виждам лицата им.
Това беше съдбата, която заслужаваха. Изкуплението за престъпленията им.
Време бе да отстраня братята веднъж завинаги.
— Кой, Джейс ли? Не!
Елиът ме погледна вбесено.
— Не Джейс.
Кръвта ми се смрази, а по ръцете ми полазиха тръпки. Не му отвърнах, но изражението му показваше, че е прочел отговора в изцъклените ми очи.
Опустошението на лицето му беше ясно като бял ден.
— Милостиви боже, Джулиет!
— Не го бях планувала — казах немощно. — Просто се… случи. Беше единственият ми шанс да се внедря. Не разбираш ли?
Присвих се, когато го чух да изрича думите, които бях избягвала от самото начало. Сви ръката си в юмрук и го задържа над плота, и бях сигурна, че единствената причина, която го спираше да го стовари отгоре с всичка сила, беше дъщеря му, която спеше на по-малко от двадесет фута от нас.
— Да не би да ми казваш — поде тихо, — че единствената ти опция е била да започнеш сексуална връзка с мъжа, който е отговорен за груповото ти изнасилване и който едва не те уби? Мъжът, който уби баща ти? Който вероятно е убил и майка ти?
— Не я е убил — казах начумерено. — Тя е още там.
Очите на Елиът едва не изскочиха от орбитите си.
— Какво?!
— О, не съм ли ти казала? — отвърнах, пренебрегвайки коментара му. — Мислех, че съм го споменала.
Пое си дълбоко въздух и поклати глава, разтривайки тила си. Беше развълнуван. Не си представях нещата да се развият по този начин. Имах нужда от почивка и подслон при някое познато лице, при надежден съюзник, а не шибан разпит в четири сутринта.
Издиша с продължително свистене и сключи ръце зад главата си, карайки всеки мускул по раменете и ръцете му да се напряга и изпъква. При всяка друга ситуация бих казала, че изглежда секси, но тук и сега ми изглеждаше изключително страшен.
— Не можеш да се върнеш обратно — каза, извисявайки се с неговите метър и осемдесет над моите метър шестдесет и пет.
— Спри — отвърнах, клатейки глава, — няма да водим този разговор отново.
Беше бесен.
— Да, ще го направим. Да му се не види, Джулз.
Видях решителният поглед в очите му, същият, който ме беше опазвал през последните три години — момичето, което желаеше да умре, и което всеки друг нормален човек би се отказал да спасява.
— Аз влоших нещата, нали? Когато бях с теб? Господи, дори не знаеш кое е правилно и кое не. Вината е моя. — Беше започнал да крачи безцелно. — Вината е моя. Беше на седемнадесет, да му се не види. Трябваше да знам. — Бърбореше, без да ме поглежда. — Вината е моя.
Обвиняваше се за отвратителната ми нефункционална връзка с Дорнан? Не беше негова вина. Нищо от случилото се не беше по негова вина.
Замигах бързо, сещайки се за първия път, в който бяхме заедно.
Елиът и Джулиет.
Беше красиво.
За първи път, откакто бях „умряла“, се бях почувствала цяла отново.
Обичана.
Защитена.
Желана.
Бабата на Елиът едва се свърташе в къщи. Имаше си кавалер, при който обичаше да остава понякога за няколко нощи, затова двамата с Елиът често седяхме на верандата пред просторното й ранчо, която ограждаше цялата къща, и пиехме бири щом паднеше нощта. Е, той пиеше бира, докато аз си открадвах няколко глътки, докато се правеше, че не забелязва.
Беше спокойна нощ. Напълно притихнала. Цикадите жужаха в лятната жега — в Небраска винаги беше горещо — докато ние се люлеехме безшумно на пейката за двама. Той от неговата страна. Аз от моята. Беше облечен с тесен, омазан с масло и грес бял потник и дънки. Наскоро беше напуснал полицията, малко след като ме беше довел при баба си, и сега работеше като механик. Косата му беше разрошена от работата през деня. Аз бях с обичайното си вечерно облекло — дънки и синя тениска с надпис „Betty’s Girl“, щампован върху джобчето на гърдите ми.
Протегнах ръка, за да хвана бутилката с бира между нас, която Елиът държеше хлабаво с пръсти. Подръпнах я леко, цупейки се, когато той не я пусна.
— Малолетна си — каза, стискайки шишето.
Усмихнах се и го сръчках с пръст в ребрата, карайки го да се засмее. Разхлаби хватката си, разконцентриран от гъделичкането ми и аз измъкнах бутилката от ръката му победоносно.
— Мъртва съм — отвърнах, пресушавайки остатъка от бирата, преди да върна празната бутилка в протегнатата му ръка, — на мъртвите момичета им е позволено да пият бира.
Той просто кимна, взирайки се в безлюдната местност, а на устните му заигра лека усмивка.