Мечът на Ликтора [bg]

През онези първи няколко седмици, след като с Доркас пристигнахме в града, задълженията не ми оставяха време за нищо друго. Тя се зае да разгледа града вместо мен, а аз изрично й заръчах да разпита за Пелерините. По дългия път от Несус мисълта, че нося у себе си Нокътя на Помирителя, не ми даваше мира. Сега, когато бях вече пристигнал и нямаше как да попадна на Пелерините по пътя или дори да се успокоявам с мисълта, че се движа в посока, която рано или късно ще ме заведе при тях, товарът беше станал почти непосилен. Докато пътувахме, спях под звездите, скрил скъпоценния камък в ботуша високо на прасеца си, или натикал го дълбоко при пръстите на краката, в редките случаи, когато се случеше да замръкнем под покрив. Сега се оказваше, че въобще не мога да спя, освен ако не е у мен, така че, събудя ли се по някое време през нощта, да съм сигурен, че не се е изгубил. Доркас ми уши малка торбичка от еленова кожа, в която да го държа, и аз я носех на врата си денем и нощем. Поне сто пъти през първите седмици сънувах, че виждам сияещия камък да виси във въздуха над мен, събуждах се и той наистина светеше, толкова ярко, че бледо сияние проникваше през тънката кожа. По веднъж-дваж на нощ се събуждах, легнал по гръб, а торбичката на гърдите си усещах толкова тежка (макар че можех да я вдигна с ръка без никакво усилие), че сякаш смазваше живота в жилите ми.

Доркас направи всичко по силите си да ми помогне, било с утеха, било със съдействие, но аз все пак виждах, че усеща рязката промяна в отношенията ни и че това я тревожи дори повече от мен. Опитът ме е научил, че такива промени винаги са неприятни — дори само заради това, че вещаят нови промени. Докато пътешествахме заедно (а ние пътувахме, с по-голяма или по-малка компания, още от онзи момент в Градината на вечния сън, когато Доркас ми помогна да се изкатеря, полуудавен, върху плаващата пътека от острица), двамата бяхме равни, обикновени спътници, и всяка левга, която изминахме, било пеша, било на кон, я изминавахме всеки за себе си. Аз може и да осигурявах на Доркас някаква физическа закрила, но тя пък ми осигуряваше не по-малко ценното морално убежище — такова, че малцина можеха да демонстрират за дълго презрение към невинната й красота или да се преструват на ужасени от занаята ми, щом като след като погледнеха към мен, виждаха и нея. Тя ми беше съветник в объркването и другар на стотици пустинни места.