Вратите на Рим [bg]

Като се опираха един на друг, двамата се запътиха към къщи в тъмното. Вървяха известно време през нивите, подминаха бараките, където живееха робите, работещи на полето, и стигнаха до господарската къща. По стените светеха редици лампи.

— Тубрук ще ни чака. Той никога не спи — каза едва чуто Гай, когато стигнаха колоните на външната порта.

От сенките се разнесе глас, който ги накара да подскочат:

— Че как ще спя? За нищо на света не бих изпуснал такава гледка. Добре, че баща ти го няма, иначе щеше да ви одере кожите, че се връщате в такъв вид. Сега пък какво сте направили?

Тубрук пристъпи напред под жълтата светлина на лампите и се наведе към тях. Бивш гладиатор, той бе откупил длъжността надзирател в малкото имение извън Рим. Казваше, че не му трябва нищо повече. Бащата на Гай твърдеше, че имал невероятен организаторски талант. Робите работеха добре под негово ръководство — някои се бояха от него, други го харесваха. Той се наведе и подуши момчетата.

— В реката сме падали, така ли? На такова нещо ми мирише.

Те кимнаха, щастливи от това обяснение.

— Обаче тия синини от тояги не ми се вижда да са от водата. Светоний, нали? Още преди години трябваше да го сритам, докато беше достатъчно малък, за да му стане ясно. Е?

— Не, Тубрук. Скарахме се и се сбихме. Никой друг не е замесен, а и дори да е, искаме сами да се оправим с тая работа, нали?

Като чу момчетата да говорят така, Тубрук се усмихна широко. Беше на четиридесет и пет години, побелял още на тридесет. Беше служил като легионер в Африка, в Трети легион в Киренайка, и поне сто пъти беше излизал на арената като гладиатор — имаше безброй белези от рани. Протегна огромната си ръка и прокара дебелите си пръсти през косата на Гай.

— Виждам, вълче такова. Истински син на баща си. Но не можеш сам да се справиш с всичко, още си малък, а Светоний — или който и да е — скоро ще стане силен млад боец, поне така чувам. Внимавайте: баща му е твърде влиятелен, за да си позволи някой да враждува с него в сената.

Гай се помъчи да изправи рамене и заговори толкова официално, колкото умееше, за да направи впечатление на стария гладиатор.

— Значи е чист късмет, че този Светоний по никакъв начин не е свързан с нас.

Тубрук кимна, сякаш приемаше думите му на сериозно; мъчеше се да не се разсмее.

Гай продължи, вече по-уверено:

— Прати Луций да се погрижи за раните ни. Носът ми е счупен, а сигурно и ръката на Марк.

Тубрук ги изгледа, докато влизаха с куцукане в къщата, после отново се върна на поста си в тъмното. Беше застъпил първа смяна на портите, както всяка вечер. Идваше времето на лятното пълнолуние и дните щяха да стават все по-горещи. Добре беше човек да живее под такова чисто небе и да върши почтена работа.