Танцът на Невестулката [bg]

Двамата със Сампсън не бяхме водили деца в „Лортън“ досега. Беше ни за пръв път, но бях сигурен, че ще го направя отново. Виждаш толкова много искрени емоции и надежда в тази стая, толкова възможности за нещо добро и правилно. Дори и част от тях никога да не се реализират, все пак се полагаха усилия и не можеше да не се получи нещо положително от цялата тази работа.

Това, което ме порази най-силно, бе връзката, която продължаваше да съществува между някои от мъжете и техните момчета. Замислих се за собствения си син, Деймън, и какви късметлии бяхме ние двамата. Повечето затворници в „Лортън“ осъзнаваха къде са сбъркали, но просто не знаеха как да спрат.

Повече от час и половина само обикалях из стаята и слушах. От време на време се налагаше да помагам като психолог и правех всичко по силите си, въпреки че трябваше да импровизирам.

Чух един мъж да казва: „Моля те, кажи на майка си, че я обичам и ужасно ми липсва.“ После и затворникът, и синът му избухнаха в сълзи и се прегърнаха силно.

Сампсън се доближи до мен след около час и нещо. Беше усмихнат, а неговата усмивка е направо зашеметяваща.

— Ей, това е страхотно. Невероятно е.

— Да, така е. Пак ще карам оранжевия автобус.

— Мислиш ли, че това им помага? Тези срещи между бащи и синове? — попита ме той.

Огледах стаята.

— Мисля, че днес, точно сега, това е успех за тези мъже и техните синове. И то стига.

Сампсън кимна.

— Старият подход „стъпка по стъпка“. И на мен ми действа добре. Направо ще литна, Алекс.

И на мен ми идеше да литна. Страшно се размеквам от такива неща.

Докато карах синовете към домовете им по-късно следобед, виждах по лицата им, че срещата с бащите им е била положително преживяване. На връщане момчетата не бяха така шумни и несдържани. Опитваха се да се държат мъжки. Но просто си бяха деца. Почти всички благодаряха на Сампсън и мен, когато слизаха от автобуса.

Не беше необходимо. Определено ми харесваше повече от това да преследвам убийци маниаци.

Последно оставихме осемгодишното момче от „Бенинг Теръс“. То прегърна и Джон, и мен, после се разплака.

— Толкова ми липсва татко — промълви, преди да изтича към дома си.