Брит-Мари беше тук [bg]

– А? О. Благодаря.

– Много е смело да се подстрижеш толкова късо, когато имаш такова голямо чело – кимва Брит-Мари грижовно.

Честно казано, това като че ли малко обижда момичето, въпреки че беше комплимент. Така става, когато опитваш да си социален с младите в днешно време. Момичето се изправя от стола.

– Благодаря, че дойде, Брит-Мари. Вече си регистрирана в базата ни данни. Ще ти се обадим!

Тя протяга ръка, за да се сбогува. Брит-Мари се изправя и поставя пластмасовата чаша в дланта ѝ.

– Кога? – иска да знае.

– Ами, трудно е да се каже... – казва момичето.

Брит-Мари се усмихва дипломатично. И ни най-малко обвинително.

– Разбира се, просто ще седя и ще чакам. Все едно си нямам друга работа. Това ли имате предвид?

Момичето преглъща.

– Значи, мой колега ще се свърже с теб относно курса за търсене на работа и...

– Не искам курсове. Искам работа – пояснява Брит-Мари.

– Да, да, но е трудно да се каже кога ще изскочи нещо – пробва момичето.

Брит-Мари вади бележник от чантата си.

– Да кажем утре, тогава?

– А? – казва момичето.

– Може ли да изскочи нещо утре? – интересува се Брит-Мари.

Момичето се прокашля.

– Ами, принципно е възможно, или по-скор...

Брит-Мари вади молив от чантата и поглежда ядосано първо към молива, после към момичето.

– Ще ви затрудня ли, ако поискам острилката ви? – моли тя.

– Острилка? – повтаря момичето, все едно са я попитали за някакъв хилядолетен вълшебен артефакт.

– Трябва да отбележа срещата ни в списъка – информира Брит-Мари.

Някои хора не разбират ползата от списъците, но Господ е свидетел, че Брит-Мари не е от тях. Тя има толкова много списъци, че ѝ трябва отделен списък, в който са изредени всички списъци. Иначе би могло да се случи какво ли не. Би могла да умре. Или да забрави да купи бикарбонат.

Момичето ѝ подава химикалка и казва нещо от рода на „утре обаче няма да имам време“, но Брит-Мари е твърде заета да се взира в химикалката, за да я чуе.

– Списъци не се пишат с мастило, не мислите ли? – избухва тя, както се прави, когато някой не проумява, че списъкът на всяка цена трябва да може да се трие.

Момичето изглежда така, сякаш му се иска Брит-Мари да си тръгне.

– Нямам друго. Но така и така утре нямам време, колегата ми ще се свърж...

– Ха – прекъсва я Брит-Мари.

Брит-Мари често казва така. „Ха.“ Не като в „ха-ха“, когато човек се смее, а като в „аха“, когато е крайно разочарован. Както когато откриеш мокра кърпа за ръце, хвърлена на пода в банята. „Ха.“ Брит-Мари винаги стисва устни след това, за да покаже, че това „ха“ е последното, което смята да каже по въпроса. Но това много рядко е така.

Момичето се колебае. Брит-Мари държи химикалката сякаш тя лепне. Отваря на страницата със списъка, озаглавен „Вторник“, и най-горе, над „Разтребване“ и „Пазаруване“, записва „Обратна връзка от Агенцията по заетостта“.

Връща химикалката. Момичето се усмихва с надежда.

– Приятно ми беше! Ще се обадим! – казва тя, но звучи като че ли това не е съвсем вярно.