Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

В тоя миг самата прусачка се мярна в колонната зала и влезе през стъклената врата: доста висока, кокалеста девойка в черна рокля, с пригладени коси и слабо лице. Водеше за ръка малката Клотилда — извънредно слабо дете в пъстра басмена рокличка, с нелъскави пепеляви коси и кротко изражение на стара мома. То произхождаше от една напълно безимотна, странична родова линия — беше дъщеря на племенник на стария господин Буденброк, инспектор в някакво имение край Росток; бяха я прибрали тук, понеже беше връстница на Антония и послушно същество.

— Всичко е приготвено! — каза мамзел Юнгман и измърка „р“-то в гърлото си, защото изпърво изобщо не можеше да го произнася. — Клотилдичка помогна здравата в кухнята, та май нямаше нужда Трина да върши нещо.

Мосю Буденброк се подсмихна подигравателно в жабото си, като чу отново нетукашното произношение; консулът обаче погали малката си племенница по бузата и рече:

— Така трябва, Тилда. Казано е: моли се и работи! Наша Тони би трябвало да вземе пример от тебе. Тя твърде често е склонна към безделие и лудории....

Тони наведе глава и погледна изотдолу дядо си, защото добре знаеше, че той, както винаги, ще я защити.

— Не, не — обади се той, — горе главата, Тони, courage[5]? Едно не подобава на всички. Всеки по своему. Тилда е послушна, но и ние не падаме по-долу. Говоря ли raisonable[6], Бетси?

Той се обърна към снаха си, която по навик одобряваше вкуса му, докато мадам Антоанета — по-скоро от благоразумие, отколкото от убеждение — в повечето случаи вземаше страната на консула. По тоя начин двете поколения сякаш си подаваха ръце в chassé croisé[7].