Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

„Какъв приятен surprise[18]!“ — казвам аз и си позволявам да я хвана за ръката, защото се досещам, че става нещо нередно. А тя въобще не ме вижда... „Къде така бързате, мила?“ Тя ме поглежда, вижда ме и едва-едва промълвя: „Вие ли сте... Прощавайте! Край на всичко! Ще се хвърля в Трава!“

„Опазил бог! — казвам аз и чувствувам, че пребледнявам. — Не е там мястото ви, мила! Но какво се е случило?“ И я държа здраво, доколкото приличието позволява. „Какво се е случило ли? — извиква тя и трепери. — Нахвърлиха се на сребърните прибори, Вундерлих! Ето какво се случи! А Жан е болен от червен вятър и не може да ми помогне. Но и да беше здрав, пак не би могъл да ми помогне! Крадат ми лъжиците, сребърните ми лъжици! Ето какво се случи, Вундерлих, и аз ще се хвърля в Трава!“

Аз държа нашата приятелка, казвам, каквото се казва в такива случаи: „Courage“, казвам, „Мила!“ и „Всичко ще се оправи!“, и „Ще поговорим с тия хора, успокойте се, заклинам ви и да вървим!“ — и я повеждам назад по улицата към тяхната къща. Горе в трапезарията заварваме милицията така, както я била оставила госпожата, около двадесет души, които ровят в, голямата ракла, гдето са сребърните прибори.

„С кого от вас мога да поприказвам, господа?“ — питам аз вежливо. Те се разсмиват и викат: „С всинца ни, папа!“ Но после един излиза напред и се представя — човек висок като върлина, с дълги, рошави, почернени мустаци и едри червени ръце, които се подават от обшитите с галуни подгъвки на ръкавите. „Леноар — казва той и козирува с лявата ръка, защото в дясната държи връзка от пет-шест лъжици. — Сержант Леноар. Какво желаете, господине?“