Престиж [bg]

За миг си представих автора на книгата, седнал, за да напише мемоарите си. Без особена причина го виждах като висок, чернокос мъж, със строго и брадато лице, леко прегърбен, с тесни очила за четене, работещ в светлия ореол на самотна лампа, поставена до лакътя му. Представих си останалата част от дома, потънала в почтителна тишина, за да може господарят да пише на спокойствие. Реалността без съмнение едва ли съвпадаше с представите ми, но стереотипите за предшествениците ни се изкореняват трудно.

Питах се каква ли е връзката ми с Алфред Бордън. Ако бях негов пряк наследник, с други думи — ако не беше мой братовчед или чичо, то тогава беше мой пра- или прапрадядо. Щом беше роден през 1856 година, значи по времето, когато е написал книгата, трябваше да е бил в средата на четирийсетте си години; следователно изглеждаше напълно вероятно да не е баща на баща ми, а по-ранен негов предшественик.

Уводът беше написан в същия стил като основния текст, с няколко дълги разяснения как точно се е зародила книгата, която очевидно се базираше на личния дневник на Бордън — непредназначен за очите на широката публика. Колдърдейл значително бе разширил и разяснил разказа и бе добавил описания към повечето от триковете. Нямаше допълнителна биографична информация за Бордън, но предполагах, че ще открия такава, ако прочета цялата книга.

Не виждах как страниците й биха могли да ми разкрият каквото и да е за брат ми. Той си оставаше единственият ми интерес сред членовете на рожденото ми семейство.

В този момент мобилният ми телефон започна да звъни. Беше Соня, секретарката на моя редактор — Лен Уикъм. Веднага си помислих, че Лен я е накарал да се свърже с мен, за да провери, че пътувам във влака.

— Анди, има промяна в плановете относно колата — каза тя. — Наложи се Ерик Ламбърт да я откара за ремонт на спирачките, така че е в гаража.

После ми даде адреса. Тъкмо наличието на тази кола в Шефилд — навъртяла доста километри и всеизвестна с навика си да се разваля — бе попречило да пътувам със собствения си автомобил. Лен никога не би одобрил пътните разноски при положение че имах на разположение служебно превозно средство.

— Каза ли Чичо нещо повече? — попитах.

— Например?

— Репортажът още ли е на дневен ред?

— Да.

— Имаме ли някаква нова информация от агенциите?

— Получихме потвърждение по факса от Калифорнийския щатски затвор. Франклин все още е зад решетките.

— Добре.

И двамата прекъснахме. Без да прибирам телефона, набрах номера на родителите си и разговарях с баща си. Казах му, че съм на път за Шефилд, че оттам ще взема кола за окръг Пийк и че ако нямат нищо против (разбира се, че нямаха), мога да се отбия и да преспя за вечерта. Баща ми звучеше доволен. Двамата с Джилиан все още живееха в Уинслоу, Чешър, и откакто работех в Лондон, ги посещавах по-рядко.