Престиж [bg]

Най-после си припомних и част от телефонния разговор с баща ми. Беше споменал, че книгата е пристигнала и чe жената, която я е изпратила, изглежда, ми се падала далечна роднина, защото говорела за семейството ми. Трябваше да го слушам по-внимателно.

Книгата обаче беше пред мен. Казваше се „Тайните методи на магията“ от някой си Алфред Бордън. На пръв поглед приличаше на поредната книга за номера с карти и фокуснически трикове, за илюзии, включващи копринени шалове, и така нататък. Единственото любопитно нещо беше фактът, че макар да ми се стори публикувана наскоро, текстът приличаше на факсимиле от доста по-старо издание: типографията, илюстрациите, заглавията на главите, високият стил на написаното — всичко го потвърждаваше.

Не виждах причина подобна книга да ме заинтересува. Само името на автора ми бе познато: Бордън беше рождената ми фамилия, въпреки че при осиновяването ми като малък бях взел фамилията на приемните си родители. Сегашното ми име, пълното ми име по документи, е Андрю Уестли, и въпреки че винаги съм знаел за осиновяването ми, израснах с мисълта за Дънкан и Джилиан Уестли като за мои баща и майка — обичах ги като родители, държах се като техен син. Всичко това продължава да е самата истина. Не изпитвам нищо към истинските си родители. Не ме интересуват нито те, нито защо са ме дали за осиновяване, нито имам желанието да ги издирвам, откакто навлязох в зрялата си възраст. Намират се в далечното ми минало и никога не съм се чувствал обвързан с тях.

Има обаче нещо, свързано с това време, което граничи с идея фикс.

Сигурен съм, или по-точно — почти сигурен, че имам еднояйчен близнак и че с брат ми сме били разделени около времето на осиновяването ми. Нямам представа защо са постъпили така, нито къде може да е той сега, но винаги съм допускал, че е бил осиновен по същото време. Започнах да подозирам за съществуването му едва когато навлязох в юношеска възраст. По случайност се натъкнах на откъс от книга — приключенска история, описание на начина, по който много двойки близнаци са свързани помежду си в необясним и очевидно телепатичен контакт. Дори разделени на стотици мили един от друг или в различни страни, такива близнаци споделят общи усещания за болка, изненада, щастие, потиснатост — всичко се предава от единия на другия и обратно. Моментът, в който прочетох това, бе един от онези мигове в живота, когато внезапно много неща си идват на мястото.

През целия си живот, откакто се помня, изпитвах усещането, че някой друг споделя ежедневието ми. Още като дете, без никакъв опит в живота, като се изключеше това усещане, не мислех много по въпроса, допускайки, че и останалите имат подобни чувства. С възрастта, докато осъзнавах, че никой от приятелите ми не го изпитва, усещането се превърна в загадка. Така че книгата ми донесе огромно облекчение, тя сякаш обясняваше всичко. Имах брат близнак, някъде там.

Чувството за вътрешна връзка, от една страна, е неясно — като усещане, че някой се грижи за мен, дори че ме защитава, но от друга, е далеч по-конкретно. Като цяло е постоянен фон и само понякога до мен достигат отделни „послания“. Остри и извънредно точни, макар че действителното общуване без съмнение остава безсловесно.