Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Апартаментът беше малък — спалня, кухненски бокс, хол с размерите на дрешник и столова. В рекламна брошура биха го описали като „уютен и задушевен“, което в превод на човешки език означава „непоносимо тесен“. Мебелите бяха малко и изглеждаха нови и евтини — от боклуците, дето можеш да вземеш под наем или да купиш на някоя разпродажба. Собствен почерк не забелязах: нямаше нито книги, нито картини, нито ония ненужни дреболии, които хората слагат тук-там, за да придадат индивидуалност на жизнената си среда.
Обикновено може да се узнае много за един човек по жилището му. Особено за жените, които са склонни да смятат, че облеклото и обзавеждането отразяват същността им. По-често обаче проличава какви искат да бъдат. Мъжете не са чак толкова комплицирани или интересни. Обикновено спадат към две категории: задници или прасета. Както и да е, по моя преценка обитателят на това жилище беше доста спретнат, дискретен, изключително добре организиран и педантичен. Или пък просто безпаричен тип, кух като празна кутия от мляко.
Знаех, че името на жертвата е Клифърд Даниълс, знаех също, че е цивилен и работи в Пентагона към кабинета на заместник-министъра по политическите въпроси.
Знаех още, че въпросната служба има удивително важно значение в необятния лабиринт на Пентагона — нещо като собствено външно министерство на военните, където се излюпват стратегии за световно господство, преди бойните планове да бъдат предадени за одобрение от цивилните.
Плюс това знаех, че Клифърд е волнонаемен с ранг, който се равнява приблизително на полковник, и че има достъп до строго секретни материали. С оглед на тия факти според мен си струваше да се отбележи, че един мъж над средна възраст, със сериозна професия като неговата, работещ в престижна секретна служба, е избрал да живее в жилищен комплекс с неофициално название „Чукалнята“.
Би трябвало да спомена една интересна лична подробност, която забелязах, минавайки през хола — сребърна рамка със студийна фотография на умерено привлекателна жена на средна възраст, усмихнато момче и навъсено девойче.
Това изглеждаше нелепо в жилищните условия на Клифърд и би могло да означава, че съвсем наскоро се е натъкнал на потайното любовно гнезденце, че е разведен или нещо средно.
И последно: намирахме се на територията на окръг Арлингтън, което обясняваше присъствието на всички тия арлингтънски ченгета, детективи от отдел „Убийства“ и криминалисти, опитващи се да изяснят какво точно е станало.
Ако беше самоубийство, щяха вече да са готови за ранен обяд. При убийство обаче денят им едва започваше.
Както споменах, вонеше здравата и аз бях единственият без парцалче, напоено с дезинфектант под носа — или може би единственият, който все още дишаше.
Но поне изглеждах мъжествен и хладнокръвен, докато всички останали приличаха на шаблонни образи от калпав сапунен сериал. През краткия си престой в Управлението бях узнал, че образът е изключително важен — образът създава илюзията, а илюзията създава реалността. Или май беше обратното. В Управлението си имат школа за тия неща, но аз работех при тях само временно.
Както и да е, Биан Тран погледна часовника си, въздъхна някак странно и каза:
— Добре, дайте да приключваме. Бързо. — Тя ме погледна и продължи: — Когато дойдох, разговарях със старшия детектив. Станало е снощи. Около полунощ. Мисля, че носът вече ви го е подсказал. Права ли съм?
След пет-шест часа при стайна температура трупът почва да отделя газове, а в тясно и затворено пространство като това тук е по-ужасно и от тоалетната на мексикански ресторант. Нямах представа какво е вечерял Клиф, но ми се виждаше отвратително.
Мис Тран отбеляза:
— Според статистиката това е часът на самоубийствата. Не точно полунощ. Просто късно вечер.
— Нямах представа.
— Така е при около седемдесет на сто от случаите.
— Аха.
— Помислете си — каза тя. — Изтощение, душевните сили са изчерпани, мракът носи униние и ако жертвата живее сама, обхваща я чувство на самота и депресия. — Сигурно съм проявил интерес към беседата, защото мис Тран продължи: — Пролет. Това е обичайният сезон. Но празниците като Коледа, Нова година и Деня на благодарността също са популярни сред самоубийците.
— Смахната работа.
— Нали? Когато настроението на нормалните хора се повишава, тяхното пада.
— Вие май добре познавате темата.
— Не бих се нарекла експерт. Помагала съм при разследването на седем-осем самоубийства. А вие?
— Убийства, нищо друго. Мафиотски отмъщения, няколко отвличания с фатален край, такива работи. — Помълчах и попитах: — Случвало ли ви се е и друг път да видите подобно самоубийство?