Обещанието на Тъндър

Гледаше я втренчено, със застинало от напрежение лице. Черната му като нощ коса се подаваше изпод оръфаната широкопола шапка, докосваше широките му рамене и се събираше на гърба от кожена каишка. Прашната еленова кожа очертаваше яките мускули на тялото и бедрата му. Вместо с ботуши, беше обут с удобни мокасини. Носеше пистолета си като стрелците — ниско на тесния ханш, привързан до бедрото. Ножът му бе застрашително затъкнат в колана. Сторм си помисли, че никога не е срещала по-опасен мъж. Отначало загадъчното му изражение и страстният поглед я изплашиха, а после я вбесиха. Той очевидно бе индианец. Или още по-лошо, мелез. Един от онези отвратителни мъже, презирани и от двете страни.

Отвърна на погледа му и предизвикателно вирна малката си упорита брадичка. Издържа на досадното му вторачване цели пет секунди, после отмести очи и демонстративно извърна глава в друга посока. Как се осмелява това безсрамно създание да се заглежда в нея така нагло! — питаше се Сторм с безсилен гняв. Тя е омъжена жена, за бога! Обича Бъди от времето, когато и двамата бяха на пет години.

Грейди толкова се забавляваше от скованите усилия на русокосата да се прави, че не го забелязва, та дори лека усмивка смекчи мрачното му изражение. Питаше се коя ли е тя и какво прави в Гътри. Но интересът му изведнъж угасна, когато осъзна, че жената е бяла. Яростният й поглед съвсем ясно показа, че тя изпитва към него само и единствено презрение. За него това нямаше значение. Не му трябваха белите, нито мъже, нито жени. Беше се разделил завинаги с майчиния си род. Напусна Мирната долина и потърси нов живот сред размирните племена — могъщите някога Лакота, наречени от Белите очи Сиукси.

Повдигна рамене и се отърси от необяснимото желание да прекоси улицата и да застане пред жената. Продължи по пътя си. Не му се оставаше много-много в Гътри и той реши да вземе коня си от общата конюшня и да продължи. По тези места го знаеха най-вече като един от размирниците, а също и като стрелец и кавгаджия. След като преди месеци напусна резервата, пътят му го беше отвеждал в много градове. Навсякъде предизвикваше неприятности и това му спечели прозвището „Размирника“.

Лошата му слава обикновено го изпреварваше и в градовете по западната граница винаги се намираха мъже, готови да го предизвикат. Пръстите на двете му ръце не достигаха за броя на хората, с които бе влизал в бой през последните шест месеца. Рядко ги предизвикваше пръв, но никога не отказваше да поупражни невероятните си умения с оръжието. Много мъже загинаха от ръката му и в повечето случаи шерифът го изпъждаше от града. Тъй като не той предизвикваше свадите, не го и арестуваха, но Грейди знаеше, че един ден късметът ще му измени. Току-виж, че убие съперника си и свърши в гробището или зад решетките. Все едно му беше. Животът му се бе превърнал в низ от жестокости, заради които душата му бе навеки прокълната. Дори не се осмеляваше да се върне у дома при родителите си, макар че те навярно щяха да му простят, ако се поправи.

Насилието поражда насилие. Не му ли бяха втълпявали това като малък? Вече е твърде късно да се промени, твърде късно беше и за Лятното небе. Отнеха й живота, точно когато имаше толкова неща, заради които си струваше да живее. „Чудо трябва да стане, за да се превърна отново в истински човек“ — реши Грейди и ускори крачка към конюшнята. Синът му, Малкия бизон, щеше да е по-добре без него. Смеещия се ручей, по-малката сестра на Лятното небе, го обичаше нежно и щеше да се погрижи за детето. Колкото до него самия, искаше му се Великия Баща да не го беше съветвал да напусне племето. Неукротимият му дух търсеше отмъщение за бруталното убийство на Лятното небе и макар още да не беше навършил двадесет и шест години, чувстваше, че краят му наближава.