За Ерих Кестнер и книгите му (послеслов към сборника „Романи за деца“)

Какво впрочем е накарало Кестнер да напише книги за деца — така прости и непосредствени, пълни с толкова доброта и хумор и няколко „зрънца житейска мъдрост“? Защо предпочита децата за своя читателска публика? Този въпрос му е поставян неведнъж.

„Защото децата слушат с наострени уши. Тяхната съвест не е покварена.“ Да им помогне да запазят тази чиста съвест е една от най-лавните задачи на учителя и възпитателя. На неопитните и непокварените той иска да разкрие кое е добро и кое лошо на този свят, къде е истината и къде фалшът. Защото децата, това той твърдо вярвал и знаел, се намирали все още близо до доброто, били нещо като негови съседи по стая. Човек трябвало само да ги научи как да отварят предпазливо вратата…

Повечето хора забравят детството си, както се забравя чадър, оставят го някъде в миналото. Но нито четиридесет, нито петдесет години учене и трупане на опит не са равностойни на тънкото душевно съдържание, изпълващо първото десетилетие. „Детството е фарът на нашия живот.“

Кестнер не може да прости на хората, които забравят детството си. „Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения, си приятел. В живота никога не е важно защо скърбши, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните. Но да не се разберем криво, драги приятели. Не е необходимо да се размекваме без нужда. Искам да кажа само, че човек трябвала бъде честен дори когато това му причинява болка. Честен до мозъка на костите си!