За Ерих Кестнер и книгите му (послеслов към сборника „Романи за деца“)

Една написана на чужд език книга може да стане любимо четиво, след като бъде преведена на родния език. И то така добре, че да не личи дали е писана от чужд, или свой, български автор. Следователно необходим е добър преводач. Такъв не само добър, но необикновено талантлив преводач беше моят колега Владимир Мусаков. Владко (така го наричахме всички, които го обичахме и още го помним, макар вече да не е между нас — зла болест прекъсна младия му живот) още като момче се бе влюбил в Кестнер и преди 15-тина години употреби много енергия, за да убеди нашите издатели, че и българските деца ще харесат Кестнер — както всички деца по света. Така като хубав подарък за българските деца се появиха една след друга „Емил и тримата близнаци“, „Хвърчащата класна стая“, „Двойната Лотхен“, „Изчезналата миниатюра“, „Трима мъже в снега“, „Презгранично пътуване“, „Фабиан“ и други произведения на Кестнер за деца и възрастни. С много обич, познаване и разбиране и Владко Мусаков пишеше предговори към книгите на Кестнер (аз си спомням предговорите към „Изчезналата миниатюра“ и към „Трима мъже в снега“). Той се стараеше, пък и умееше да ги пише така, че както казваше лам, „Да не са особено скучни, да не приличат на другите, да не бъдат поучителни и да дават възможно най-обширни сведения за автора“. На едно място Владко казва кое най-много харесва у Кестнер: …Дето незабелязано, между другото, дори между редовете показвал сложни наглед неша, които се оказват детински прости, и други, уж прости, пък в тях е събрана толкова житейска мъдрост. Че вижда всички гнили порядки в буржоазното общество, сочи социалните противоречия, умее да прави напречен разрез на една действителност, която желае да осмее и бичува (това все по думите на Владко).

Разбирам желанието ви да научите повече за автора. Но аз и по този въпрос най-напред ще дам думата пак на Владко. В предговора си към „Трима мъже в снега“ той бе постъпил много хитро, като бе дал думата на автора да разкаже сам за себе си („Защото и при най-добро желание не бих могъл да променя биографията на Кестнер, нали?“ — оправдава се той). И тъй, какво ни разказва Кестнер?

„Явил съм се на тоя свят през 1899 г. Баща ми — на млади години майстор-седлар със собствена работилничка — по онова време беше работник в една фабрика за куфари. Бях около седемгодишен, когато в града ни избухнаха стачки. Конни полицаи с извадени саби препускаха по нашата улица и безогледно удряха сред насъбраната тълпа. Аз стоях на прозореца, а майка ми разплакала ме дърпаше оттам… Беше 1906 година. Тогава Германия имаше кайзер и за рождения му ден на големия площад ставаха величествени паради. Тези паради доведоха до Първата световна война.

През 1917 година, когато първите ми съученици бяха паднали вече на западния и източния фронт, повикаха във войската и мене. Оставаха ми още две години училище. Когато войната свърши, завърнах се у дома с болно сърце. Трябваше да ме крепят, за да изкача стълбите… А в университета трябваше да мине доста време, докато се усмирят духовете на воювалите студенти. Когато най-сетне те започнаха да мислят пак за учене, изведнъж твърде осезателно се почувствува, че Германия беше загубила войната. Парите внезапно се обезцениха… Моят роден град ми отпусна стипендия. Ала скоро стана тъй, че тая месечна стипендия стигаше само за кутия цигари. За; да мога да продължа следването си, започнах да работя. В края на седмицата долучавах цяла чанта банкноти.! но трябваше да тичам с всички сили, ако исках да си купя нещо за ядене. Докато, стигнех до ъгъла, парите вече бяха обезценени. Разполагах с банкноти, върху които бяха отбелязани милиардни цифри, Й след няколко часа те едва стигаха, за да се прибера у дома с трамвай. Беше 1923 година… Сетне инфлацията свърши. И тогава — още студент — станах журналист и редактор. Учех нощем… Беше 1925 година. През 1927 година потеглих с празни джобове да завладея Берлин. В края на годината се появи първата ми книга. Последваха ядруги. Бяха преведени. Бяха филмирани. Попрището ми изглеждаше осигурено… Но и от това не излезе нищо. Безработицата и борбите между повече от 20 партии подготвиха почва за диктатурата. Хитлер дойде на власт и Гьобелс I изгори книгите ми. На литературната ми работа бе сложен край. Беше 1933 година…“