Последна борба
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последна борба». Краткое содержание книги:
В настоящото издание всичко е поднесено така целенасочено приказно и увлекателно, че да грабне вниманието на българчето преди всичко от начална училищна възраст. През годините голямата книга на Салгари с героите, за които става дума, бе издавана на части Твърде популярна бе навремето първата част — „По границите на Далечния запад“. „Тренев & Тренев“ С-ие си поставя амбициозната задача да издаде най-хубавото, създадено от великия писател. Малкият читател тук ще узнае как загива Минехаха и как Джон възвръща скалпа си и несъмнено ще търси всички книги на Салгари, любимеца на децата от цял свят.
— Боя се — надигнал се от своето спартанско легло индианският агент, — боя се, Джордж, че нашите момчета са сполетени от беда! Тук непременно скитат червенокожи!
— Може би случайно е минала някоя мечка и това е подразнило Дръж.
— Не, това не е случайно минаваща мечка. Чуй го как лае.
Не случайно губих време с Дръж, докато го обуча в така наречената военна сигнализация. Ако бе само някакъв звяр, то Дръж просто би ръмжал. А сега лаят му означава, че наблизо има червенокожи.
— Е, какъв е лаят му?
— Три пъти излая късо и тревожно и сетне още два пъти.
— Е, ти си го познаваш по-добре.
— Да. Това означава, първо, че наблизо има червенокожи. И второ — има и бели. Нашите другари отсъстват, следователно сигналът може да е и за тях. А първият може да ни казва, че червенокожи ги гонят. Още тая нощ ще трябва да офейкаме оттук, защото е невъзможно да влезем в открита борба с индианците. Срещу всеки от нас те ще противопоставят цял отряд. И се боя, че тази наша непредпазливост може да ни струва много скъпо.
— Ех, казвах на Девандел да не идваме тук! — ядосваше се Джордж.
— Ти забравяш чия кръв тече във вените на този юнак. Той е достоен син на полковник Девандел!
— Ще отида, казва, да разузная, за да представя на нашия командир генерал Феърсайт точни сведения за движението на индианците.
— Неговият покоен баща някога беше скалпиран от оная жестока Яла, както аз от дъщеря й Минехаха — отвърна мрачно Джон. — У Джордж Девандел, слава на Маниту, засега поне скалпът му е оцелял.
— Но може би само засега — прекъсна го траперът Джордж.
— Но по дяволите! Та някога тая същата Минехаха, още като малко дете, бе в ръцете ми и само пръста си да мръднех, бих свършил с нея. Защо не го сторих тогава? Колко хора щяха да са ми благодарни, ако още тогава бях свършил завинаги с нея…
— Каква полза да се ядосваш за минали неща — прекъсна го траперът. — Вие, чичо Джон, напразно се измъчвате. По-добре да разберем дали нашите приятели не се нуждаят от помощта ни. Чувате ли? Сякаш Девандел и Хари стрелят…
— Да, чувам! По-добре от теб чувам, макар след скалпирането да страдам често от хрема, а при такива случаи ушите заглъхват.
Ловците напълниха пушките и излязоха пред землянката. Те се ослушаха внимателно.
Нощта бе бурна. Разлялата се река, по която плаваха мръсни парчета трошлив лед, бучеше. Ледените пластове, носейки се стремглаво надолу, се блъскаха един о друг, триеха се о скалистите брегове на Вълчата река и милиони гласове вещаеха идването на пролетта, вещаеха, че е дошло време волната река да се освободи от зимния плен, като разкъса своите ледени окови.
Шумеше гората и от време на време се чуваше пукотът на отчупени вейки, падащи върху мократа земя.
— Чуваш ли нашите? — тихо отбеляза индианският агент.
— Да. Чувам изстрелите на Хари и карабината на лейтенанта. А това означава, че още не се е стигнало до ръкопашен бой. Засега се обстрелват на значително разстояние. А какво ще кажеш ти, Джон, за изстрелите на индианците?
— Какво мога да кажа… — почеса се траперът, като внимателно се вслушваше в приближаващите изстрели. — Намирам, че индианците не са много. Не повече от петнайсетина души, чичо Джон!
— Ех и ти! — ядосваше се Джон. — Вярно е, че към нашите приятели наближава само малък индиански отряд. Може би наистина само дванайсетина или петнайсет души. Но я се вслушай по-добре! Отпуши си ушите! Нима не чуваш и нещо друго?
— Да, да! — загрижено избъбра траперът. — към нас приближава голям конен отряд. Чувам цвиленето на мустангите! Идват оттатък, за да застанат между нашите и реката…
— Вярно е. Но едва ли ще успеят. Нашите са съвсем наблизо. Индианският агент не грешеше. Само след десетина минути лейтенант Девандел и неговият спътник траперът Хари, задъхващи се от умора, стигнаха до землянката и разказаха за станалото. Индианците, според тях, били останали назад, но това не означавало, че няма да дойдат скоро тук. Да се бранят в землянката е немислимо. Червенокожите биха я завзели с пристъп само за половин час.
— Трябва да се бяга, и то веднага! — с досада се съгласи Джон. — Но вие, джентълмени, какво научихте от обиколката?
— Съвсем малко — отвърна лейтенантът. — Горящите лесове, както се наричат сега нашите стари познайници сиу, имат не по-малко от шестстотин войници, добре въоръжени. Те биха минали границите на Канада, ако не бе болестта на техния вожд — Големия крак. По време на пътуването той заболял от злокачествено възпаление на белите дробове и преселниците били принудени да го носят на ръце, което доста забавило похода им.
— А нашите приятели вече тук ли са? — запита индианският агент, като се готвеше за път.