Последна борба
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последна борба». Краткое содержание книги:
В настоящото издание всичко е поднесено така целенасочено приказно и увлекателно, че да грабне вниманието на българчето преди всичко от начална училищна възраст. През годините голямата книга на Салгари с героите, за които става дума, бе издавана на части Твърде популярна бе навремето първата част — „По границите на Далечния запад“. „Тренев & Тренев“ С-ие си поставя амбициозната задача да издаде най-хубавото, създадено от великия писател. Малкият читател тук ще узнае как загива Минехаха и как Джон възвръща скалпа си и несъмнено ще търси всички книги на Салгари, любимеца на децата от цял свят.
— Вие, мистър Хук, сте длъжен да ме пазите от тия тъмни рицари на широките пътища.
— Аз ли? — попита го Хук, като смигна на Джон. — С най-голямо удоволствие! Позадръжте ги тук, докато повикам най-близкия полицай, за да ги избесим, ваша светлост!
— Да ги бесим аз не желая — омилостиви се лордът. — Но трябва незабавно да бъдат предадени на законната власт и съдени!
— Така, така, ваша светлост! — смееше се бандитът. — Още -а ще им вземем подписа за неотклонни?! Уилмър с готовност даде съгласието за неотклонение и седна до Сенди Хук. сега ще им вземем подписа за неотклонение!
Уилмър с готовност даде съгласието си за вземане на подпис.
Глава III
Каменният капан
Монотонно и скучно минаваше денят — първият ден, прекаран от бегълците сред тайнствените скали в Последния дом на атабаските.
Предсказанията на младата индианка не се оправдаха: водата на Вълчата река не само не спадаше, но придойде още повече. Така скритият изход на пещерата през коридора, който бе залян на няколко десетки метра, бе затворен и за бегълците оставаше само едно — да седят в пещерата.
Разбира се, че много скоро ловците, свикнали със своя авантюристичен живот — вечно да гледат с отворени очи дебнещата ги смърт, се помириха със съседството на стотиците индиански мумии и обръщаха на изсъхналите трупове толкова внимание, колкото и самата хазяйка на тоя подземен дом, последния на измрялото племе атабаски.
Само индианският агент Джон упрекна бандита Хук за неговата неуместна шега, като каза:
— Не са ви приятни шегите, Хук.
— Какво от това? — учуди се бандитът.
— Ей тъй. Покоят на мъртвите трябва да се уважава! А вие дърпате мумията като кукла и я карате да си мърда главата… Не постъпвате добре, Хук.
Но бандитът не обичаше да му се правят забележки, затова веднага реагира срещу упрека на индианския агент, като каза:
— Да, прав сте, мистър Джон! Но виждате ли? Аз тук нямам нищо общо! Просто когато чух стъпките ви и разпознах човешки гласове, реших да се мушна в сянката на мумията, като не исках да оскърбя, както вие казвате, покоя на мъртвите. Уважавам тоя покой. И бих си седял така мирничко, слушайки интересните ви разговори, докато настъпи мигът, в който ще ми се отдаТде възможността да се представя на отбраното ви общество.
— А защо не го стори?
— Защото именно на някого от вас хрумна нелепата мисъл да предложи чашка уиски на вожда, зад който се криех. Разбира се, аз използвах така създалото се положение и заговорих от името на поканения покойник…
Джон млъкна. Отговорът на Сенди Хук бе попаднал точно в целта.
Скоро разговорът премина на други теми и бегълците започнаха да тълкуват странното държание на хазяйката — младата индианка.
Това момиче, наглед полудете, бе странно красиво. Имаше разкошни къдрави коси, които като мантия покриваха тънките му рамене. Чертите на лицето бяха правилни и само бронзовият цвят на кожата издаваше нейния индиански произход. Като настани бегълците в Последния дом на атабаските, индианката като че престана да им обръща внимание и се грижеше за някакви свои работи.
Пещерата се състоеше от няколко отделения — нещо като вдлъбнатини или странични задънени коридори, които служеха на момичето за спалня, кухня, тоалетна и други.
И като остави гостите да се разположат, както им е удобно, и да вършат това, което им харесва, индианката се оттегли в едно от тия помещения, откъдето излезе след половин час съвсем преобразена.
Тя така се бе изменила, че бегълците трудно я познаха. Бяха се изменили и вървежът й, и маниерът, и костюмът…
Тя бе сплела своите разкошни коси на няколко десетки отделни плитчици и ги бе привързала с цветни панделки. Цялата й разкошна коса се придържаше от диадема от масивно злато, по която бяха изрисувани някакви йероглифи, образи на птици, зверове.
Раменете й бяха открити, както и ръцете й — тънки и нежни.
Носеше свободно падаща дреха от тънък вълнен плат, украсен пак с йероглифи и символични рисунки.
Вместо в мокасини красивите й крака бяха обути в нещо подобно на сандали.
Лицето й беше бледо, с малко поувяхнали червени устни, но в очите й гореше странен и мрачен пламък. Гласът й звучеше глухо и тъжно.
— Какво ти е, дете? — попита я агентът Джон.
— Чувам гласовете на тези от Страната на сенките — отвърна индианката, като се оглеждаше разсеяно.
— Кои са те?
— Моите прадеди! Цялото ни племе!
— Какви ги измисляш!