На карантина (Дребни бележки)
- Автор: Вазов Иван
- Серия: Утро в Банки #13
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На карантина (Дребни бележки)». Краткое содержание книги:
За същия ще кажа още две думи. Той хъркаше ужасно ноще, но се видеше почтен човек, защото знаеше прекрасно да пее турски песни, и твърде любознателен. Една заран ги слушах, че водеха научна препирня с господина управителя, по турски, разбира се.
— Знаеш ли коя е най-голямата черква в света? — питаше арменецът.
— Коя е? — попита управителят.
— Черквата в Келн, яз я видях.
— Грешка имаш; най-голямата черква е в Рим, Свети Петър: тя има единайсет хиляди стаи.
— Аз не ти говоря за мънастир, ами за черква — възрази арменецът.
Очевидно, господин управителя смесяше храмът на Св. Петър с ватиканския дворец, за който бе учил в географията на Якима Груев, но той по никой начин не отстъпяше и пращаше арменеца да иде лично в Рим, за да се увери, че работата е тъй.
Не, решително, мили хора имах за другари.
Първите два дена прекарахме повече в игра на trenta una. В този случай дохождаха ни другари от съседната барака. Без това банално развлечение не бихме знаяли какво да правим с времето. Никакви вестници или книги нямахме. Известно оживление ни донасяше пристигането на влака подир пладне. Тогава ни позволяваха на осамотени купчини да отиваме дори до линията, без да се съприкасаваме с другите, и да гледаме новите пасажери, които идат да делят нашата участ. Поздравяхме ги пак с ура. От най-напред мислех, че в тоя вик имаше не само шега, но и един косъмчец злорадство… Но сега разбрах, че беше чиста слободия. Между другите гости пристигна и един министър, който смирено се запъти към бараката си. Почти всички европейски нации имаха представители тука: българи, евреи, немци, френци (госпожицата), италианци, арменци, турци и сърби. Поляната гъмжеше от разхождачи, които поглеждаха с въжделение на околните свободни върхове. С каква радост бих се лутнал към тях… Но стражаринът следеше стъпките ни и пленението всеки ден ни ставаше по-утеснително и нетърпимо. Свободният въздух и широк хоризонт, на които се радвахме, не ни утешаваха вече: нам трябваше воля. Трите насипа на укреплението, що съставляваха границите ни, ни душеха.
— Юначе — питаме нашият вардач, — какво ще стане, ако някой премине насипите и се опита да побегне.
— Не е позволено, господине — отговаря стражарят.
— Но в случай, че някой побегне?
— Имам заповед три пъти да го повикам да се върне, после ще стрелям.
Наполеон I на остров Св. Елена беше изложен на същата съдба. И тоя велик човек, когото не побираше цял свят, пет години пази един вид карантина на тясната си скала. На какво не привиква човек. Тука човек добива идея за злощастието от лишението на свободата.
А колко хубави пък бяха тия планински околности!
На север срещу нас е върхът Погледище. Там стана сражението между българи и сърби на 11 ноември през 1885 г., след което ни един неприятелски войник не остана в земята ни.
Аз си спомням, че него ден, спрял се с неколцина офицери при едно ханче близо до Цариброд, гледах захласнат на огромните кълба дим от батериите, от гласа на които трепереше цялата природа. И както всичките мечтатели за славянското единство, не вярвах очите си…
Аз често гледам тая камениста чука, сега тъй мирна, мълчалива и безобидна.
И неволна скръб ме нагъва при спомена за тая безумна война.
— Защо беше тая война между нас и вас? — питам сърбинът с исполински ръст, който често дохожда при нас. И очаквам да чуя да сподели и той моето негодувание.
Но той отговаря на най-чист български език:
— Чудно ми се види вашето питание, господине. Защо беше тая война между Сърбия и България? А между сърби и китайци ли трябваше да стане, или между сърби и англичани? Всякога и навсякъде са правили кавга комшия с комшия, брат с брат, ортак с ортак; няма нищо за чудене и тука. Инак не може. Четете историята.
Признавам, имаше една жестока истина в тия слова.
— Ваша милост дека бяхте през войната?
— Аз бях при Видин, бях сержант там.
— В чия войска?
— В сръбската.
— Но вие трябва да сте българин, като говорите така добре български.
— Не, сърбин съм, господине!
— От дека сте?
— От Пирот!
Аз го поздравих и се отдалечих.
Третата вечер нашата барака организира концерт.
Разумява се, господин Тра-ла-ла, като протомайстор по пението трябваше той да даде тонът на цялата музикална вечеринка. И безконечните тра-ла-ла се зафанаха. Това стана най-после уморително и раздразни нервите ни до нетърпимост. Предложихме да изпее най-популярната българска песен. Ботевата молитва, думите на която той не можеше да не знае. Той се съгласи и зафана: