И лъжа и истина (Ирландска приказка)
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «И лъжа и истина (Ирландска приказка)». Краткое содержание книги:
— Добро утро, Даниеле! — ми каза той. — Как си попаднал тук?
— Дал Бог добро! — отвърнах. — Бяхме с приятели на веселба. Посръбнахме си и попрекалихме в пиенето. На път към къщи се хлъзнах и паднах във водата. Доплувах до някакъв проклет остров, дето затънах в едно тресавище. Дойде един орел и ми обеща, че ще ме отнесе у дома, а пък ме донесе тук, на месечината. Тъй е работата. Седя, както ме виждаш, и се чудя що да правя.
— Даниеле — рече строго лунният човек, като се навъси. — Не бива да седиш тук. На месечината няма място за пияни хора.
— Но аз не съм пиян, господине. И — после — кажи ми, как да си отида на земята от тая проклета месечина?
— Ти нямаш право да хулиш моята месечина! — викна лунният мъж. — А как ще си отидеш оттук — това си е твоя работа. Не искам да зная. Махвай се по-скоро!
— Но аз не преча никому тук, уважаеми господине. Както виждаш, седя си и се държа за сърпа.
— Забранено е който и да било да се държи за сърпа на моята месечина. Чу ли? Хайде, омитай се, докле е време!
— Добре, милинки господине, ще пусна сърпа. Но, моля ти се, прибери ме тогава поне в своята дупка ей там, зад оная врата, която скърца като някой дявол. Все има в нея място, колкото за мене. При това, струва ми се, че тук рядко идват гости.
Но лунният мъж се разсърди още повече. Той не искаше и да чуе думите ми, а само повтаряше:
— Казвам ти, че не бива да се държиш за лунния сърп. Разбра ли? Пускай се веднага! Още сега се пусни!
Аз се пуснах, но веднага след това се хванах пак, защото се уплаших, че ще падна. Тогава мъжът се затича към вратата, влезе и я блъсна след себе си толкова силно, че месечината се разтърси цяла и издрънча, както издрънчава крина с орехи. Аз се разтреперах: помислих си, че сърпът ще се отчупи и ще полетя с него надолу.
Малко след това лунният човек излезе пак. Той държеше голям готварски нож. Без да каже дума, той дойде при мене, замахна с ножа и отсече сърпа, на който седях, както се отсича резен любеница.
Като ме видя, че хвърча надолу заедно със сърпа, тоя проклетник ми викна със злобна радост:
— Сбогом, приятелю. Добър ти път! Благодаря за посещението.
Страшен дявол излезе тоя лунен човек! Но аз нямах време да се разправям повече с него, защото се обръщах ту с главата, ту с краката надолу и летях стремглаво със сърпа в ръка.
— Господ да ми е на помощ — си казах. — Колко ли е смешно да гледаш как хвърчи надолу по небето такъв добър човек, какъвто съм аз, и то посред нощ?
Едва изрекох тия думи, и зачух под себе си плясък във въздуха. Цяло ято патици летяха под мене. Най-старият паток, който водеше другите, ми викна:
— Ти ли си, Даниеле?
— Аз съм, приятелю.
Тоя път не се учудих, като чух, че патокът говори с човешки глас, защото бях вече свикнал — нали и орелът говореше тъй?
— Как си със здравето? — запита ме той.
— Слава Богу, отлично — отвърнах му аз, като се мъчех да си поема дъха: толкова бързо падах, че щях да се задуша.
— Струва ми се, че ти се грижиш само за едно: колкото се може по-стремително да паднеш на земята и да се пребиеш. Накъде си се забързал? Откъде идеш?
Доколкото ми позволяваше времето и моето особено положение, аз разказах на патока що се е случило с мене: как съм препил няколко капки повечко, как съм паднал, как съм се озовал на острова, а после — сред блатото, как проклетият орел ме е занесъл на месечината и как — най-сетне — лунният дявол е отсякъл сърпа, за да падна.
— Хвани се за крака ми — рече патокът, да те отнеса у вас!
Предложението беше добро. Но аз — както разбирате — не можех вече да се доверявам никому, а най-малко пък на разни непознати птици. Ала що да сторя? И без това щях да стана на късове. Хванах се за крака на патока и той ме понесе. Ние се движехме много бързо, на подскакулки, като че ли танцувахме по въздуха. Летяхме, летяхме, стигнахме до морето.
— Моля ти се, господине — рекох на патока, — по-добре ще бъде, струва ми се, ако ти и приятелите ти летите над сушата. Над морето е опасно. Па и мене се струва, че тъй ще се отдалечим от мястото, дето е моята къща.
— Как ще летим над сушата? — каза патокът. — Това е невъзможно. Ние отиваме в Арабия.
— В Арабия ли? Отде-накъде? Че нали обеща да ме отнесеш вкъщи?
— Стига си приказвал! В Арабия е много хубаво. Ти не знаеш. Като стигнем там, ще ми бъдеш благодарен.
Додето се разговаряхме тъй, видях кораб, който плуваше спокойно по морето.
— Ще се спусна в тоя кораб — рекох на патока. — Ние сме тъкмо над него.