И лъжа и истина (Ирландска приказка)
- Автор: Райнов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «И лъжа и истина (Ирландска приказка)». Краткое содержание книги:
— Ами как се озова тук?
— По погрешка — отвърнах. — Бях с приятели. Пийнахме малко повечко, паднах във водата, доплувах до острова и по едно време — кой знае как — се намерих в това тресавище. Чудя се сега как да изляза.
— Значи ти искаш да напуснеш нашия остров?
— О, приятелю, на драго сърце бих го напуснал, стига да можех. Много ми се иска да си бъда вкъщи, на леглото.
Орелът се засмя, както се смее човек. Той помълча още малко, па каза:
— Даниеле, не си направил добре, като си се напил. Нали виждаш сега докъде довежда пустото пиянство? Но аз те знам, че си иначе честен мъж. Ти не замерваш с камъни нито мене, нито другите орли. Вярно е и това, че не си се опитвал да ни разваляш гнездата и да ни ловиш малките. Готов съм да те вдигна и изнеса от блатото. Качи се на гърба ми и се хвани яко за шията ми, па се не бой!
Аз не можех да повярвам, че орелът ще ме изнесе, колкото и да изглежда силен. Но какво да правя? Под тежината на тялото ми камъкът потъваше все повече и повече. Ако почакам още малко, ще затъна съвсем. Яхнах орела и се стиснах за шията му. Той се издигна отведнъж много нависоко и полетя нагоре, както летят чучулигите. За малко щях да падна. А орелът летеше все нагоре и нагоре.
По едно време видях, че се носим над сушата. Като си предположих, че орелът не знае най-късия път до дома, казах:
— Не би ли желал, приятелю, да летиш по-близо до земята? Тогава аз ще ти покажа къде е моята къщица и ти ще ме свалиш пред нея. Много ще ти бъда благодарен за услугата.
— Ти не знаеш какво приказваш — рече птицата. — Мигар съм луд — да летя ниско? Не виждаш ли ония двама ловци — там долу, които само това и чакат — да им падна в ръцете? Мълчи! Аз си знам работата.
Погледнах надолу, но не видях никакви хора. Почнах да подозирам, че орелът ме мами. Навярно той има някакви лоши намерения. Ала какво да направя, приятели? Аз бях в негова власт. Той можеше да ме мъкне, дето си иска.
— Но кажи ми, накъде ме носиш? — викнах най-сетне ядосано.
— Това не е твоя работа! Затваряй си устата, че ей сега ще те изтърся.
Очевидно орелът беше много разгневен от моите думи. Още дълго летя той, докле най-после ме свали. Обаче къде? Насред месечината.
— Слизай! — рече. — Много се уморих. Ти не си лек човек, а и пътят беше много дълъг.
— Че кой те караше да летиш чак до месечината? Можеше да ме свалиш някъде на земята. Какво ще правя сега?
— Какво ще правиш ли? Прави каквото искаш. Най-доброто, което можеш да направиш, е да поседиш на месечината, докле си отпочина, а после ще си поприказваме за това, за онова.
— Кааак? — викнах аз изплашено. — Да седя на месечината ли? Че защо беше потребно да ме качваш на месечината? Ти си измамник, вероломец, злодеец!
— Стига си дрънкал! — викна орелът. — Най-добре ще направиш, ако седнеш ей там, на сърпа, на долния край на месечината и се хванеш здраво, за да не паднеш. Ако те чуя, че ме кориш, ще те ритна, та ще паднеш долу и ще се разбиеш на хиляди късове! Разбра ли?
То се знае, че бях разбрал какво ме чака. Проклетият орел никак не се шегуваше. Трябваше да изпълня волята му. Смъкнах се до сърпа, седнах и се улових за него. Мога да ви кажа, че там беше страшно студено. От време на време месечината се разклащаше съвсем неочаквано, както се раздрусва кола по неравен път. Ако не се държех за сърпа, щях да падна.
Като си отпочина, орелът се обърна към мене и ми рече:
— Сбогом, Даниел е! Ти миналата година развали моето гнездо и ми взе орлетата. За отплата на това аз те донесох на месечината. Разхождай се тук, приятелю, докле ти се скъсат подметките. Ако намериш нещо за ядене — яж, но не ми се вярва, защото никой не е посял нищо на месечината, та и нищо не расте. Тук ще се отучиш не само да пиеш, но и да ядеш.
Страшен гняв ме обхвана. Вярно е, че аз бях ограбил гнездото на един орел, но отде да знам, че е бил съшият? Викнах подире му:
— Да бъде проклето цялото ти потомство, черно плашило! Вампир! Таласъм! Страшилище! Чудовище!
Додето изричах най-оскърбителните думи, орелът ме гледаше спокойно и се смееше. Когато свърших, той си разпери крилата и полетя бързо — като светкавица.
„Даниеле, Даниеле — рекох на себе си. — И вечно да крещиш, пак никой няма да те чуе. Господ да ти е на помощ: твоето положение е отчаяно. По-добре щеше да е, ако си останеше в блатото: поне на земята щеше да умреш, а не на тая пуста месечина.“
Както си бъбрех и окайвах положението си, насред месечината се отвори врата. Да, да, уверявам ви: врата се отвори. Тя изскърца толкова силно, че аз си помислих:
„Ръждясала ще да е. Личи си, че от години не е отваряна. Къде ли води тая врата?“
И тъкмо се готвех да стана, за да видя — отвътре се показа един лунен човек. Той беше гърбав, със синя кожа, с дълги уста чак до ушите, с гол череп: ни един косъм нямаше на главата му, тя беше гладка и лъскава, като ледена топка.