Вавилон 17
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вавилон 17». Краткое содержание книги:
Коя е тя, помисли отново генералът. Сутринта бе получил секретното й досие, но веднага го предаде на адютанта, затова не успя да го прочете. Забеляза само две думи: „Одобрява се“.
Сякаш отстрани генералът чу собствения си глас:
— Може би, мис Вонг, ако ми разкажете за себе си, ще мога по-лесно да говоря пред вас.
Нелогично. Макар че беше произнесено спокойно и уверено. Дали е доловила съмненията му?
— Какво бихте искали да знаете?
— Зная много малко — името ви и това, че допреди няколко години сте работила във военния криптографичен отдел. Независимо от младостта си сте имала отлична професионална репутация. Работещите в отдела си спомниха за вас, макар че сте напуснали преди шест години. Цял месец безуспешно се бориха с Вавилон-17 и единодушно заявиха: „Обадете се на Ридра Вонг“. — Той замълча. — Казахте, че сте успяла да разберете нещичко. Значи правилно са ме насочили.
— Да пийнем — предложи Ридра.
Келнерът остави на масата две малки зеленикави чаши. Тя отпи, но не преставаше да го гледа. Очите й, помисли генералът, са извити като разперени криле.
— Не съм от Земята — започна Ридра. — Баща ми беше инженер по свръзката в звездния център Х-II-В, малко зад орбитата на Уран. А майка ми — преводачка в Съда на Външните Светове. До седмата си година израснах в звездния център. Там почти нямаше деца. През петдесет и втора се преселихме на Уран-ХХVII. Когато навърших дванадесет години, вече знаех седем земни езика и разбирах още пет извънземни. Запаметявах езици така, както повечето хора запомнят мелодиите на популярни песни. Родителите ми загинаха по време на втората Депресия.
— Вие бяхте ли на Уран тогава?
— А вие знаете ли какво е станало там?
— Зная само, че Външните планети пострадаха повече от Вътрешните.
— Значи нищо не знаете. Да, повече пострадаха… — тя дълбоко въздъхна, прогонвайки спомена. — Една глътка не е достатъчна да събуди спомените, макар че… Когато напуснах болницата, бях на път да се побъркам. Наистина имаше такава опасност.
— Да се побъркате?
— Глад — вие, разбира се, знаете за него — плюс невралгична чума.
— Знам и за чумата.
— Както и да е, в крайна сметка се озовах на Земята, приютиха ме роднини. Преминах курс по невротерапия. Само че не ми беше нужен. Не знам как — дали на физиологична или на психическа основа — след тези събития придобих идеална словесна памет. Цял живот съм била на границата… така че нищо чудно. Освен това имам феноменален слух.
— Това не е ли свързано с мълниеносни сметки и визуална памет? Виждал съм как го използват шифровчиците.
— Аз съм посредствен математик и не умея да смятам бързо. Проверявала съм се. Имам високо ниво на зрителна памет и специални реакции — цветни сънища и така нататък. Но основното е точната словесна памет. Още от тогава пиша стихове. През лятото получих работа като преводачка към правителството и започнах да се занимавам с шифри. Съвсем скоро почувствах, че тази работа ми се удава лесно. Но не съм добър шифровчик. Нямам търпение да работя сериозно над текст, който не съм написала сама. Бях нервна — ето още една причина да се отдам на поезията. Обаче простотата на работата ме плашеше. Понякога, когато имах работа и страшно ми се искаше да стигна до отговора, в главата ми започваше да става нещо. Внезапно всичко, което знаех, се съединяваше в едно цяло и аз можех без да се напрягам да чета текста и да говоря за него, а в същото време се чувствах изплашена, уморена и жалка.
Тя погледна към чашата.
— Постепенно се научих да се контролирам. На деветнадесет години имах репутацията на младо момиче, способно да се справи с всичко. Сякаш някакво чудо ми позволяваше да отделям повтарящите се елементи и да намирам граматичен порядък в случайно разбъркани думи, както направих с Вавилон-17.
— Защо напуснахте тази работа?
— Вече ви казах две причини. Третата се заключава в това, че след като осъзнах способностите си, реших да ги използвам за собствени цели. На деветнадесет години зарязах военната служба и… ами… омъжих се и започнах да пиша сериозно. Три години по-късно излезе първата ми книга… — тя вдигна рамене, усмихна се. — За останалото можете да прочете в стиховете ми. Всичко е там.
— А сега хората от пет галактики търсят във вашите образи и метафори отговори на въпросите за величието, любовта и самотата.
Последните три думи се изсипаха от изречението му като скитници от товарен вагон. Тя седеше срещу него и беше велика. тук, откъснат от привичния военен живот, той се чувстваше безнадеждно самотен. И беше безнадеждно… Не!