Вавилон 17

— Землянин е. Впрочем, доколкото знам, родил се е някъде по пътя между Арктур5 и Кентавър6. Майка му е била помощник-капитан, но това може Лом да си го е съчинил. Майстор е на измислиците.

— Значи цялата му външност е само козметохирургия?

— Аха — Ридра вече се спускаше по стълбата.

— Защо, по дяволите, правят това? Приличат на… диваци. Сигурно затова нито един нормален човек не желае да има работа с тях.

— Моряците са се татуирали. Освен това Лом няма какво да прави. Съмнявам се дали е работил и четиридесет години като пилот.

— Той не е ли добър пилот? Какви бяха тези приказки за мъглявината на Цезар?

— Сигурна съм, че добре я познава. Но вече е на сто и двадесет години. След осемдесетте рефлексите се забавят, което значи край на кариерата за всеки пилот. Обикаля от град на град, прави се на всезнаещ, разнася слухове и дава съвети.

Влязоха в заведението. Попаднаха на рампа, увиснала на десет метра над главите на посетителите. Над тях се носеше балон с диаметър около петнадесет метра, подобен на облак дим. Ридра го погледна и каза на митничаря:

— Представлението още не е започнало.

— Тук се провежда така наречената борба?

— Да.

— Но тя се счита за незаконна!

— Законът така и си остана неприет. След дебатите просто го забравиха.

— А-а…

Докато слизаха, пробивайки си път сред тълпата транспортници, чиновникът учудено мигаше и се озърташе. Повечето хора бяха обикновени мъже и жени, но резултатите от козметохирургията, приложена върху някои от тях, го караха постоянно да се ококорва.

— Никога не съм попадал на подобно място! — прошепна той.

Хора, подобни на влечуги, се смееха и разговаряха с грифони и метално-люспести сфинксове.

— Ще си оставите ли дрехите при мен? — усмихна се момичето на гардероба. Голото й тяло беше зелено и искреше като захар, необятните пръстени на къдриците й приличаха на розова вата. Гърдите, пъпът и устните блестяха ослепително.

— В никакъв случай! — Бързо отговори митничарят.

— Свалете поне панталона и ризата — посъветва го Ридра, докато разкопчаваше блузата си. — Иначе ще заподозрат, че не сте от техните.

Тя се наведе, събу се и пъхна обувките си под полицата. Започна да си разхлабва колана, но като видя уплашения поглед на Епълби, отново го стегна.

Чиновникът внимателно си свали сакото, после ризата и вече развързваше връзките на ботушите си, когато някой го хвана за ръката.

— Ей, митничар!

Пред тях стоеше разголен човек, огромен на ръст и със смръщено лице, покрито със следи от шарка. Единственото му украшение бяха внедрените в гърдите, раменете, краката и ръцете разноцветни пламъчета, сливащи се в приказна рисунка.

— На мен ли говорите?

— Какво търсиш тук, митничар?

— Сър, не съм ви докосвал…

— И аз не съм те пипал. Ела да пийнем, митничар! Днес съм в добро настроение.

— Много съм ви благодарен, но по-добре…

— В добро настроение съм, митничар. Поне засега… Но ако не си настроен за пиене, може да се развали.

— Но аз… — той безпомощно погледна към Ридра.