Чудовищна команда
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #31
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудовищна команда». Краткое содержание книги:
Поли Пъркс спешно трябваше да стане момче. Да отреже косата си и да носи панталони беше лесно. Да се научи да пърди и да се оригва открито, както и да усвои маймунската походка, й отне повече време…
Но вече е в армията и търси изгубения си брат. А има война. Винаги има война. И изведнъж, без подготовка, Поли и бойните й другари се оказват в центъра на военните действия, преследвани от врага. Единствената им утеха е най-хитрият сержант в армията и вампир, жадуващ за кафе. Е… и Тайната. И така, поели към сърцето на врага, те ще трябва да използват целия арсенал на…
Чудовищната команда.
Песните бяха част от детството й. Тя знаеше пълния текст на „Светът се обърна наопаки“, „Дяволът ще ми бъде сержант“, „Джони отиде войник“, „Девойката, която оставих“ и след няколко изобилни запоя бе запомнила „Командир Крапски“ и „Де да не бях я целунал“.
Както и, разбира се, „Сладката Поли Оливър“. Като малка, когато беше кисела или тъжна, баща й я тананикаше и тя се разсмиваше само защото чуваше името си. Знаеше наизуст думите още преди да разбере какво означават повечето от тях. А сега…
… Поли рязко отвори вратата. Сержантът и ефрейторът от наборния отряд вдигнаха погледи от лекьосаната маса, на която седяха, надигнали по халба бира. Тя пое дълбоко дъх, прекрачи прага и направи опит да отдаде чест.
— Какво искаш, хлапе? — изръмжа ефрейторът.
— Искам да се запиша, сър!
Сержантът се обърна към Поли и се ухили, от което белезите му се раздвижиха странно и всичките му брадички се разтресоха. Определението „дебел“ не му прилягаше, не и когато думата „грамада“ се стремеше с грохот да привлече вниманието. Той беше от онези хора, които нямат коремна обиколка. Той имаше екватор. Имаше гравитация. Ако паднеше, независимо в коя посока, щеше просто да се залюлее. Слънцето и пиенето бяха изпекли лицето му до червено. Малки тъмни очи блещукаха насред червенината като проблясъци от острието на нож. На масата до него лежаха две старомодни къси тежки шашки — оръжия, които се родееха повече с месарски сатър, отколкото с меч.
— Просто така? — попита той.
— Дасър!
— Верно ли?
— Дасър!
— Не искаш първо да те нафиркаме до козирката? Както си му е обичаят, знаеш.
— Несър!
— Не съм ти разкрил чудесните възможности за напредък и сполука, нали?
— Несър!
— Споменах ли, че ще трябва да пъдиш момичетата с тояга от чисто червената си униформа?
— Не мисля, сър!
— А кльопачката? Като поемеш с нас, всяко ядене е банкет! — сержантът шляпна шкембето си, което причини трусове по окрайнините. — Аз съм живото доказателство!
— Да, сър! Не, сър! Просто искам да се запиша, за да се сражавам за родината и честта на херцогинята, сър!
— Нима? — скептично процеди ефрейторът, но сержантът като че ли не го чу. Той изгледа Поли от главата до петите и тя доби острото усещане, че не е нито толкова пиян, нито толкова глупав, колкото изглеждаше.
— Дума да няма, ефрейтор Страпи, май тук си имаме чиста проба истински старомоден патриот — очите му се взираха в лицето на Поли. — Е, дошъл си където трябва, момко! — Той с оживление придърпа сноп листа към себе си. — Знаеш ли кои сме?
— Десета пехота, сър. Леки пехотинци, сър. Известни като „Чукалата“, сър — издекламира Поли, а облекчението бликаше в нея. Явно бе преминала някакъв вид тест.
— Точно тъй, момко. Чудничките стари мандраджии. Най-добрият полк в най-добрата армия на света. Гориш от желание да постъпиш, а?
— Като горчица, сър! — отвърна Поли, усещайки подозрителния поглед на ефрейтора върху себе си.
— Добро момче!
Сержантът развъртя капачката на шише мастило и топна писеца в него. Ръката му застина над книжата.
— Име, момко?
— Оливър, сър. Оливър Пъркс.
— Възраст?
— Навършвам седемнайсет в неделя, сър.
— Да, бе! — захили се сержантът. — Ти си на седемнайсет, а аз съм великата херцогиня Анаговия. От какво бягаш, а? Да не си обременил някоя девойка?
— Шъ дъ му е трбвл пмощ — захили се ефрейтора. — Цвърчи кат момченце.
Поли усети, че се изчервява. Но пък и младият Оливър щеше да се изчерви, нали? Беше много лесно да накараш момче да поруменее. Тя успяваше и само със зяпане.
— И без туй не е важно — каза сержантът. — Драсваш кръстчето си ей тук на тоя документ, целуваш херцогинята и си мойто момче, ясно? Аз съм сержант Джакръм. Ще ти бъда майка и баща, а ефрейтор Страпи тук ще ти бъде като батко. И животът ще бъде низ от пържоли и бекон, а всеки, който понечи да те завлече, ще трябва да завлече и мен, щото аз ще ти вися на главата. Сега сигурно си мислиш, че няма човек, дето може да влачи чак толкова, а, господин Пъркс? — Той бутна дебел пръст в листа. — Ей тук, ясно?
Поли взе писалката и се подписа.
— Това пък какво е? — обади се ефрейторът.