Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Глава първа

През пролетта на 1523 година, четиринадесетата от царуването на крал Хенри VIII, с господаря ми си почивахме от работата в имението си край Ипсуич. Бенджамин се стараеше наистина, докато аз просто доказвах поговорката „Дяволът намира работа за незаетите ръце“. Бях се опитал да отворя магазинче за лекарства в селото. Бенджамин сложи край на това, когато разбра, че купувам лековете от доктор Куиксилвър, който живееше в разнебитените постройки срещу Уайтфрайърс. Бенджамин ме привика в стаята си, на издълженото му смугло лице бяха изписани обида и гняв.

— Роджър, Роджър — насочи той слабия си показалец към мен. — От кога счуканата изсушена жаба е афродизиак?

— Никога не съм казвал, че е — отвърнах му.

— Казал си го на Хик пъдаря.

— Какво можех да направя, господарю? Той е влюбен до уши в млекарката.

— Онази, която ти поучаваше на голямата ливада край реката ли?

Изругах под нос дългата памет на господаря си.

— Не мисля — промърморих, без да посмея да срещна погледа му.

— Ами свещеникът Догъръл?

— Какво за него?

Бенджамин се отпусна на стола си.

— Пастата, която си му продал, за да премахне плешивостта си. Помирисах я след неделната литургия.

Лицето ми не трепна.

— Миришеше на кравешко лайно — продължи Бенджамин.

— Това е тайно лекарство, господарю. Счукани билки и треви със специален еликсир. Ако свещеникът Догъръл се маже с него всяка нощ, ще му порасне хубава коса като моята.

Бенджамин се приведе напред.

— Не, няма, Роджър. Искам да спреш с това и да пуснеш всичко, което си спечелил, в черковния дискос — той побутна стола си назад. — Имаш остър ум, бързо око и точна ръка. Как вървят уроците по фехтовка?

— Синьор Д’Аморал — отвърнах, споменавайки португалеца, когото Бенджамин бе наел да обучава и двама ни — казва, че съм придобил големи умения.

Бенджамин се почеса по главата и мрачно погледна през прозореца.

— Чичо скоро ще прати за нас — тихо каза той.

Сърцето ми замря и стомахът ми се сви, но успях да запазя изражението си непроменено. Когато старият, дебел котарак — кардиналът, архиепископът на Йорк, първи и най-приближен министър на Хенри VIII, пратеше за своя „любим племенник“ и моята персона, това означаваше само едно — че старият Шалот щеше да се набута в кравешко лайно, хиляди пъти по-опасно от онова, което старият свещеник размазваше по глупавата си плешива глава.

— Защо мислиш така, господарю? — изпелтечих.

Бенджамин продължи да се взира в двата щита над камината. Единият беше с герба на семейство Даунби, а другият — с този на Шалот.

— Сигурен ли си, Роджър? — попита той разсеяно.