Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

В крайна сметка се оказаха малко — ръкописи, сметки, писма от приятели; останалото бяха придобивки от времето, когато е бил на кралска служба. Бенджамин въздъхна и заяви, че всичко това е загадка. Покри трупа със завивките от леглото, докато Агрипа излезе да прати един от хората си при местния съдия. Когато този благородник пристигна, ние продължихме пътя си, но аз усетих обичайната тръпка страх в стомаха си. Нещо тук беше гнило. Демоните се събираха в мрака и се готвеха да ни нападнат. Бенджамин също беше неспокоен. По-късно следобед спряхме в една пивница, точно преди Майл Енд Роуд. Когато ни настаниха в една градинска беседка зад кръчмата, далеч от ушите на хората на Улси и останалите клиенти, Бенджамин се наведе и стисна китката на Агрипа.

— Concedo3, добри ми докторе — промърмори той, — че смъртта на мастър Трокъл е мистерия, но кажи ни, защо отиваме в Лондон?

Агрипа хвана чашата си. Седеше срещу нас като доброжелателен херувим. Въпреки топлото следобедно слънце още носеше черната си широкопола шапка, а широката му наметка беше увита около тялото му, сякаш беше зимен ден. Но по гладкото му лице нямаше нито прах, нито мръсотия, нито дори капка пот.

— Добри ми докторе — изръмжах аз, — очакваме със стаен дъх отговора ти.

Агрипа остави чашата си на земята.

— Добре. Първо, нямам пръст в убийството на Трокъл, нито знам защо се е самоубил. Съдията сигурно ще обяви, че е имал пристъп на меланхолия и е отнел живота си. Предадох писмото на кардинал Улси. Оставих Трокъл в повишено настроение. Не видях нищо в тази покана, което да подлуди човек така, че да реши да посегне на живота си.

— Ами работата в Лондон? — попита Бенджамин.

— А, това вече е убийство! — Агрипа ни направи знак да се приведем към него. — Преди десет дни влиятелното семейство Албрици, богати търговци от Флоренция, пристигнаха в английския двор като пратеници на този могъщ град-държава, който купува толкова много английска вълна с прекрасни златни монети. Носеха писма и поздрави от Джулио Медичи, кардинал и владетел на Флоренция до неговия „брат во Христе“ кардинал Улси и до краля. Албрици са влиятелно семейство. Те са, както следва, или по-скоро — поправи се кисело Агрипа — бяха, както следва: Франческо, глава на семейството, към шейсетгодишен; съпругата му Бианка — вече вдовица, както ще ви стане ясно; братът на Франческо, Родриго — малко по-млад от него; първият и единствен син на Франческо Алесандро — трийсетинагодишен; дъщерята на Франческо, Беатриче и съпругът й Енрико, също потомък на богато семейство, от което е единственият оцелял. Фамилията му е Каталина, но той е приел тази на Албрици. С тях са още папският нотариус на име Грегорио Пренесте — техен лекар, секретар и капелан, както и един телохранител — наемникът Джовани — Агрипа сви рамене. — Имат и други прислужници, но те не са важни, освен Мария — Агрипа се усмихна. — Мария е джудже, семейният шут. Интересно създание — добави той тихо. — Виждал съм такива като нея и преди; жена във всяко отношение, като изключим това, че е малко по-висока от метър — Агрипа взе чашата си и предпазливо отпи. — Та тази — продължи той — приятна група беше настанена в двореца Елтъм. Посещението им беше официално. Още от царуването на предишния крал семейство Албрици се радва на тесни връзки с английските монарси. Дойдоха в Англия, за да подпишат търговски договори и да разберат каква позиция ще заемат Хенри и Улси, ако владетелят на Флоренция негово превъзходителство Джулио де Медичи реши да участва в изборите за следващия папа.