Печатът

И тъй, аз прочетох романа. Или по-скоро би трябвало да го нарека записките? Наистина ли става дума за барокови мемоари, пригодени за съвременния читател? Или по-скоро за модерен роман, пренесен в хиляда и шестстотната година? Или за двете неща едновременно? Това са въпроси, които ме измъчват и до днес. Всъщност в някои части ти се струва, че четеш страници, достигнали недокоснати до нас от седемнадесети век — всички герои постоянно си служат с лексиката на бароковите трактати.

Но после, щом разговорът бъде изместен от действието, езиковият регистър рязко се променя, същите участници се изразяват на съвременен език и дори техният начин на действие напомня по всичко постановката на типичния криминален роман, нещо като Шерлок Холмс и доктор Уотсън, колкото да дам един пример. Като че ли на тези места авторите са пожелали да оставят следа от своята намеса.

А ако ме бяха излъгали? Изненадах самия себе си, че си задавам този въпрос. Ами ако историята от ръкописа на прислужника, намерен от тях, беше просто измислица? Не приличаше ли прекалено много на начина, по който Мандзони и Дюма започват техните два шедьовъра — „Обещаните годеници“ и „Тримата мускетари“? Които, виж каква случайност, също са исторически романи, чието действие се развива в хиляда и…

За съжаление не ми бе възможно да стигна до същината на въпроса, която най-вероятно е осъдена да остане загадка. Всъщност не успях да издиря осемте тома с писмата на абат Мелани, от които започва историята. Библиотеката на маркиз ****** е била разпиляна преди десетина години от наследниците, които са се погрижили да я разпродадат. След като използвах някое и друго познанство, търговската къща, която се занимавала с продажбата, ми съобщи неофициално имената на купувачите. Повярвах, че най-накрая съм стигнал до разрешението и се сметнах за благословен от Господа, докато не прочетох имената на новите притежатели — томовете бяха закупени от Рита и Франческо. За които, разбира се, не се съобщаваше никакъв адрес.