Убежище

Докато събираше храна, беше съзрял няколко животни от разстояние. Дори бе видял няколко човека, но не можеше да събере кураж, за да напусне скривалището си и да поздрави съседите си. Страхуваше се от вероятността да не го приемат и от мисълта, че вече не знае накъде да бяга.

Звукът от течаща вода доведе миризливия мрачен елф и неговата пантера до един буен поток. Дризт веднага намери хубава сянка, свали екипировката си и започна да се съблича, докато Гуенивар се хвърли надолу по потока, за да лови риба. Пляскането на пантерата, играеща във водата, накара Дризт да се усмихне и посмекчи суровото му изражение. Тази вечер щяха да си похапнат добре.

Мрачният елф внимателно разкопча катарамата на колана си и положи изкусно изкованите си остриета до изплетената от митрил ризница. Чувстваше се уязвим без ятаганите и екипировката си — докато живееше в земите на Подземния мрак, не можеше да си представи да се раздели с тях, но тук, на Повърхността, не ги бе ползвал от месеци. Дризт погледна към ятаганите си, сети се кога за последен път бе имал нужда от тях и горчивите спомени нахлуха в съзнанието му.

Трябваше да се сражава със Закнафейн — собствения му баща и ментор, най-добрият му приятел. След сблъсъка беше оцелял само Дризт. Легендарният Повелител на меча бе мъртъв, но той бе онзи, който спечели битката. Не Закнафейн бе причакал Дризт при мостовете в пещерата с киселинното езеро, а неговият дух, контролиран от злата матрона Малис До’Урден. Тя искаше да отмъсти на сина си за това, че се бе отрекъл от Кралицата на Паяците и от цялото хаотично общество на мрачните елфи. Дризт бе прекарал повече от трийсет години в Мензоберанзан, но така и не бе приел пресметливия и жесток начин на живот, установен в града на мрачните елфи. Въпреки изкусните си умения с мечовете, младият До’Урден беше позор за семейството си. Той бе избягал, бе избрал изгнанието в земите на Подземния мрак. Заради тази негова постъпка върховната жрица, матрона Малис, трябваше да се прости с благоразположението на Лот.

За да го спечели отново, матрона До’Урден събуди духа на Закнафейн, Повелителя на меча, когото бе принесла в жертва на Кралицата на Паяците, и изпрати неживата му същност по следите на сина си. Но върховната жрица беше сгрешила — в тялото на Закнафейн все още живееше частица от душата му, достатъчна да се възпротиви срещу убийството на Дризт. За един-единствен миг Зак бе успял да надделее над волята на Малис, да извика победоносно и да скочи в езерото със зелената киселина.

— Татко мой — прошепна Дризт, черпейки сила от думите. Беше успял в това, в което Закнафейн се бе провалил — бе изоставил злите мрачни елфи и техния живот, капанът, в който Повелителя на меча бе хванат векове наред, капанът, в който бе станал пионка на матрона Малис в борбата й за власт. В провала на собствения си баща и във всичко останало му от него, Дризт откри сили, а от победата му в пещерата с киселинното езеро младият До’Урден се сдоби с решителност. Беше се отърсил напълно от лъжовната мрежа, изплетена от учителите в Академията на Мензоберанзан, и бе излязъл на Повърхността, за да започне нов живот.