Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Мили Прасчо, ако не излезеш сега, ще трябва да те докопаме след училище. Това ли искаш?
Настъпи кратко мълчание. Оскар издиша предпазливо.
Нахвърлиха се на вратата с ритници и удари. Тоалетната затътна и райберът се огъна навътре. По-добре да отвори, да излезе при тях, преди да се вбесят, но просто не можеше.
— Прааасчо?
Беше вдигнал ръка да се докаже, да покаже колко знае. Това беше забранено. За него. Измисляха безброй причини да го изтезават; бил тъп, бил грозен, бил гаден. Но проблемът всъщност беше, че изобщо съществуваше, и всяко напомняне за съществуванието му беше престъпление.
Сигурно само щяха да го кръстят. Да натикат главата му в тоалетната и да пуснат водата. Каквото и да измислеха, винаги изпитваше такова облекчение, щом всичко приключеше. Защо тогава не можеше просто да вдигне райбера, който така или иначе щеше да изхвръкне всеки момент, и да ги остави да се позабавляват?
Взираше се в райбера, който се огъваше в ключалката и скърцаше, във вратата, която се отвори и изтрещя в стената на кабинката, видя триумфално ухиленото лице на Мике Сисков, и знаеше.
Защото играта не беше такава.
Не беше вдигнал райбера, а те не се бяха покатерили по стената на кабинката вътре при него за три секунди, защото правилата на играта не бяха такива.
За тях беше опиянението на ловците, за него — страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предадеше ли се по-рано, съществуваше рискът те да насочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.
Йони Форшберг подаде глава.
— Вдигни капака, ако ще сереш, нали знаеш. Хайде сега квичи като прасе.
Оскар изквича като прасе. Това се включваше. Заквичеше ли като прасе, понякога можеше и да зарежат наказанието. Напрегна се допълнително, опасявайки се, че докато го наказваха, можеше да му извият ръката и да открият ужасната му тайна.
Сбърчи носа си като зурла и загрухтя, и заквича, и грухтя, и квича. Йони и Мике се смееха.
— По дяволите, Прасчо. Давай!
Оскар продължаваше. Стискаше очи и продължаваше. Сви юмруци тъй силно, че ноктите се забиха в дланите му, и продължаваше. Грухтя и квича, докато усети странен вкус в устата си. Тогава спря. Отвори очи.
Бяха си отишли.
Остана свит върху капака на тоалетната, втренчил поглед в пода. Червено петно на плочката под него. Както гледаше, още една капка кръв капна на пода от носа му. Той откъсна малко тоалетна хартия от рулото и я затисна в носа си.
Случваше му се понякога, щом се уплашеше. Текваше му кръв от носа, просто така. Беше му помогнало на няколко пъти, когато бяха намислили да го бият, но се отказваха, защото вече кървеше.
Оскар Ериксон клечеше превит с топката хартия в едната ръка и „пикливата топка“ в другата. Кървеше, напикаваше се, устата му много знаеше. Протичаше от всяка своя дупка. Скоро сигурно ще вземе и да се посира. Свинчо.
Слезе, измъкна се от тоалетната. Заряза кървавите петна на пода. Нека ги видят, нека се чудят. Да помислят, че някой е бил убит тук, понеже наистина някой беше убит. За стотен път.
Хокан Бенгтсон, четирийсет и пет годишен мъж с вече очертаващо се шкембе, начеваща плешивост и без официално известно местожителство, пътуваше с влака на метрото и гледаше през прозореца, изучаваше мястото, където предстоеше да живее.
Грозновато. Норшопинг беше по-хубав. Но тези западни предградия поне не бяха като стокхолмските, които бе гледал по телевизията: Шиста, Ринкебю и Халонберген. Тук беше различно.
„СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ: РОКСТА.“
Тук изглеждаше малко по-обло и меко. Въпреки небостъргача.
Изви врат, та да види до най-горния етаж административната сграда на „Ватенфал“. Не можеше да си спомни за подобна в Норшопинг. Впрочем никога не беше ходил в центъра там.
Май трябваше да слезе на следващата станция. Погледна схемата на метрото над вратата. Да. Следващата.
„ВНИМАНИЕ, ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ.“
Дали някой не го гледа?
Не, във вагона имаше само няколко души, всички вглъбени във вечерните си вестници. Утре в тях щеше да пише за него.
Някакъв рекламен постер за бельо прикова погледа му. Жена позираше предизвикателно по черни дантелени бикини и сутиен. Това беше абсурдно. Навсякъде разголена плът. Как е възможно? С какво пълнят главите на хората, къде отива любовта?