Разкриването на Атлантида

– Мили боже! Сигурно съм умряла – промълви Мишел със стон. – Или току-що видях Алексий да се превръща в ангел, или на вас двамата ви предстои доста вълнуващ секс.

Готова да отговори подобаващо, Грейс се премести на задната седалка, но не вдигна глава. Навсякъде имаше кръв – изстрелът, който пръсна прозореца до Мишел, я бе уцелил в рамото. Парченца от стъклото блещукаха в косите ѝ, а на бузите и челото ѝ кървяха няколко драскотини.

– Колко е зле?

Мишел направи опит да се усмихне, но не успя и се намръщи.

– Изглежда, че известно време няма да нося разголени рокли.

Очите на Грейс изгаряха. Ако загубеше най-добрата си приятелка…

– Мамка му, Мишел, престани с тези британски превземки. Колко е зле?

На приглушената светлина от уличното осветление, лицето на Мишел изглеждаше по-бяло и от снежна буря.

– Може би не е толкова зле. Малко под рамото, но ми е трудно да дишам и… – точно тогава, изречението ѝ се превърна в болезнено стенание.

– Вероятно е засегнало белите ти дробове. О, богове, веднага трябва да те заведем в болницата – каза Грейс и отправи безмълвна молитва към Диана1 и Христос.

Сграбчи лъка и наполовина пълния колчан, намиращи се зад нея, и се върна на шофьорското място, след което постави стрела на оръжието с прецизност, доказваща дългогодишната ѝ практика. Прицели се и тихо зачака момента, в който щеше да забие сребърния връх на стрелата в тялото на някой от враговете си.

Тя бе наследница на Диана и никога не пропускаше.

– Ще те заведа в болница.

Обърна се към Мишел, като междувременно оглеждаше района за следи от Алексий или нападателите им.

Тъмна сянка се прокрадваше към джипа и тя я проследи на мига, следвайки инстинкта си.

– Не ви ли стигна в щаба, копелета! – извика Грейс. – Не са ли ви достатъчни дузината мъртви шейпшифтъри и почти толкова вампири? Ако тя умре, ще ви избия до крак.

Сянката бе толкова бърза, че едва успя да я проследи с поглед, но щом всичко ѝ се проясни, видя, че всъщност са блестящите частици от мъгла. Тогава свали гарда и стрелата си.

Вампирите не пътуваха като мъгла. Беше Алексий, който приемаше телесната си форма.

Мъжът оголи зъби, а изражението на лицето му буквално бе диво – нечовешки хищническо, при вида на което Грейс ахна, и ледени тръпки се спуснаха по гръбнака ѝ.

– Тръгвай! Веднага! – нареди. – Ще съм над вас. Заведи я в болницата. Незабавно!

– Хвана ли ги?

– Нека да кажем, че повече няма да наранят никого – отвърна ѝ той. – Сега тръгвай!

Затрудненото дишане на Мишел я стимулира още повече. Грейс запали джипа, гумите изсвистяха, и пое по улицата, далече от нещото, което ги бе нападнало в алеята преди малко.

– Дръж се, миличка, моля те, Мишел, дръж се – Грейс се молеше на всички богове, докато шофираше бързо към болницата.