Дни на кръв и звездна светлина

Нитид, по-ярката от сестрите, бе химерската богиня, царуваща почти над целия свят. Само убийците и тайните любовници не ѝ бяха подвластни. Те принадлежаха на Елай.

Елай. Тялото на Акива се изопна като струна при вида ѝ. "Познавам те, ангеле", сигурно шепнеше тя сега – нали близо месец живя в нейния храм, пиеше от свещения ѝ извор и кръвта му изтече в неговите води, когато Белия вълк едва не го уби?

"Богинята на убийците вкуси от кръвта ми", помисли си той и се зачуди дали я е харесала и дали не иска още.

"Помогни ми да открия Кару невредима и ще получиш и последната капка."

Той полетя на юг и на запад, а страхът го дърпаше като с кука; колкото по-високо се вдигаше слънцето, толкова повече го обземаше паниката, че ще стигне твърде късно. Твърде късно и... тогава? Ще я открие мъртва? Той преживя отново екзекуцията на Мадригал: тупването на отсечената ѝ глава и тракането на рогата, които ѝ попречиха да се търкулне по ешафода. Но сега в мислите му не беше Мадригал, а Кару: същата душа в различно тяло и вече без рога, които да попречат на главата да се търколи, а само неправдоподобно синята коприна на косата ѝ. Макар сега очите ѝ да са черни вместо кафяви, те ще потъмнеят по същия начин, отново добили втренчения поглед на мъртвите и тя ще си отиде. Отново. Отново и завинаги, защото го няма вече Бримстоун да я възкреси. Отсега нататък смъртта наистина е смърт.

Ако той не се добере до там. Ако не я открие.

Най-накрая се появиха пред него: руините, които някога бяха Лораменди, укрепеният град на химерите. Сринати кули, разрушени бойници, овъглени кости, всичко, превърнато в пепел. Дори железните решетки, образували навремето свод над града, бяха огънати сякаш от ръцете на могъщи богове.

Акива усети как сърцето му засяда в гърлото. Понесе се над руините, оглеждайки се за синьо петно насред тази шир от сиво и черно, символ на неговата собствена чудовищна победа. Там обаче не се виждаше нищо.

Кару не беше тук.

Претърсва цял ден, на следващия – също; огледа Лораменди и околностите, питайки се трескаво къде ли може да е отишла, но не позволяваше този въпрос да прерасне в догадка какво ли се е случило с нея. Но часовете минаваха и очакванията ставаха все по-мрачни; страховете му бяха пометени от кошмари, които черпеха образи от ужасите, които бе видял и причинил. Тези образи го щурмуваха непрекъснато. Отново и отново той притискаше длани към очите си, за да ги прогони. Не Кару. Тя трябва да е жива.

Акива просто не можеше да понесе мисълта, че е възможно и нещо друго.