Дни на кръв и звездна светлина

Само веднъж преди години беше идвал в пещерите и макар спомените му от тогава да бяха подчинени на скръбта, мястото му се видя непроменено. Лабиринтът от издълбани в камъка зали и тунели се простираше дълбоко навътре в скалите, всичките гладко изравнени, отчасти създадени от природата, отчасти от нечия изкусна ръка; бяха свързани с хитроумни канелюри[3], през които свиреше вятърът и изпълваше дори най-отдалечените зали с безплътна музика. В Кирин само тук-там все още се виждаха самотни останки от някогашните обитатели: тъкани черги, наметки, окачени върху кукички, столове, които продължаваха да лежат пръснати по земята, където са били съборени в хаоса на последните мигове на племето.

Върху масата на видно място откри съсъда.

Приличаше на фенер от потъмняло ковано сребро. Той знаеше какво е това. През войната беше виждал много такива: химерите воини ги носеха, окачени на дълги завити геги. Мадригал също имаше такъв съсъд, когато я видя за първи път на бойното поле при Булфинч, макар тогава да не разбр какво точно е това и за какво служи.

Нито пък предполагаше, че е най-строго пазената тайна на врага, както и ключът към неговото унищожение.

Това беше кандилница – съсъд, в който събираха душите на мъртвите, за да ги запазят до възкресението – и по всичко личеше, че от дълго време лежи на масата. Под нея имаше натрупан прах, но не и отгоре. Някой съвсем наскоро я беше оставил; Акива нямаше представа нито кой е това, нито защо го е направил.

Появата на кандилницата беше пълна загадка с едно-единствено изключение.

Към нея с навита сребърна жичка беше прикрепено малко квадратно листче с една-единствена дума, изписана отгоре. Думата беше химерска и по някаква жестока ирония на съдбата – най-жестоката, която Акива можеше да си представи – означаваше надежда, но заедно с това вещаеше и неговия край, защото в същото време беше и име.

Името беше Кару.