Дни на кръв и звездна светлина

Ако тя беше жива, мислеше си той, повече никога нямаше да посмее да я погледне в очите.

Ако беше жива.

Душата ѝ беше запазена, но възкресителят беше мъртъв заради Акива. В един миг на отчаяние тази жестока ирония дори го разсмя и той избухна неудържимо; звуците, които излизаха от него, преди да се превърнат в ридание, бяха толкова далече от веселието, че приличаха по-скоро на осакатен смях – сякаш обърнато с вътрешностите навън живо създание, оголило живо месо.

Когато това се случи, той беше вече в Киринските пещери и никой не го чу. Върна се, за да вземе кандилницата, която беше скрил тук. Пътуването трая един ден, а сега седеше пред съсъда и се опитваше да повярва, че това вътре е Кару. Когато постави ръка върху студеното сребро обаче, не почувства нищо; обзе го толкова всепоглъщаща пустота, че си позволи надеждата, че това вътре не е нейната душа – нямаше как да е нейната душа. Иначе би я почувствал, щеше да го разбере. Ето защо отново премина през портала към света на хората, стигна до Прага и надзърна през нейния прозорец, както беше направил веднъж преди, за да види... две спящи тела, сплетени едно в друго.

Неговата надежда приличаше на глътка леден въздух – опърли го – и също толкова остра и внезапна бе ревността му. В един и същи миг почувства и жар, и студ, а ръцете му толкова силно се свиха в юмруци, че чак ги усети да горят. Пламъкът на адреналина премина из него и го разтърси, но това не беше тя. Това не се оказа тя и за някаква летлива част от секундата той почувства облекчение. То бе последвано от унищожително разочарование и отвращение от самия себе си заради първоначалната реакция.

Изчака приятелите на Кару да се събудят. Точно те се оказаха вътре: музикантът и дребничкото момиче, чийто поглед можеше да съперничи по свирепост на този на Лираз. Наблюдава ги през целия ден, надявайки се при всяко раздвижване отнякъде да се появи и Кару, но тя така и не дойде. Тя не беше тук, а нейната приятелка, притихнала неподвижно, в продължение на един дълъг миг претърсваше с поглед тълпата по моста, покривите и дори небето. Търсещият ѝ поглед подсказа на Акива, че и тя тъне в неизвестност.

Нито мълва, нито бегъл слух в Ерец не подсказваха за нея. Нямаше нищо друго, освен кандилницата с нейното кратко и ужасяващо послание.

В продължение на месец Акива се остави животът да го носи по течението си. Изпълняваше своята повинност – охраняваше северозападния край на някогашните Свободни владения с техните непристъпни брегове и ниски, разлати планини. Укрепления стърчаха по скали и върхове. Повечето, като това, в което се намираше, бяха изкопани отвесно в скалите, за да са предпазени от нападения по въздуха; сега обаче това вече не беше нужно. Нос Армазин стана свидетел на една от най-свирепите битки през войната – с потресаващи загуби на жива сила и от двете страни – но и той накрая падна.