Гаргантюа и Пантагрюел
- Автор: Рабле Франсоа
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Захарий Стоянов
- ISBN: 978-954-09-0619-5
- Переводчик: Дора Попова
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «Гаргантюа и Пантагрюел». Краткое содержание книги:
Коренно различно е учението на учителя хуманист. Знанията се придобиват посредством книги, изпълнени с вековни мъдрости — изучават се астрономия, математика, медицина, естествознание и др. Като методи на обучение се използват наблюдението и беседата с цел ученикът да бъде активен през цялото време. Освен това се прилага и методът на занимателното обучение, като например геометрията, която се използва в игрите и по този начин се придобиват умения за практическото приложение. Не е пренебрегнато и физическото възпитание на човека. За неговото развитие се използва храненето, създаването на хигиенни навици, спорт и др. Франсоа Рабле обръща сериозно внимание и на труда като метод за физическо развитие.
Следователно пиршествените образи съвсем не са били мъртви отживелици от угаснали епохи, отживелици например от ранния ловджийски период, когато при колективния лов колективно са разкъсвали и изяждали победения звяр, както твърдят някои етнолози и фолклористи. Подобни опростени представи за първобитния лов придават голяма нагледност и привидна яснота на обясненията за произхода на редица пиршествени образи, свързани с разкъсването и гълтането. Но дори и най-древните стигнали до нас пиршествени образи (както и образите на гротесковото тяло) са много по-сложни от тези примитивни представи за примитивното: те са дълбоко осъзнати, преднамерени, философични, богати на оттенъци и живи връзки с целия им контекст, те никак не приличат на мъртви отживелици от забравени мирогледи. Съвсем друг характер има животът на тези образи в култовете и обредите на официалните религиозни системи. Тук наистина е фиксиран в сублимиран вид по-древният стадий от развитието на тези образи. Но в народно-празничната система тези образи са изминали хилядагодишен път на развитие и обновяване и през епохата на Рабле, пък и през следващите векове са продължавали да живеят осмислен и художествено продуктивен живот.
Особено богат е бил животът на тези пиршествени образи в гротесковия реализъм. Именно тук трябва да се търсят главните източници на Раблеевите пиршествени образи. Влиянието на античния симпозион има второстепенно значение.
Както казахме, в акта на яденето границите между тялото и света се заличават в положителен за тялото смисъл: то тържествува над света, над врага, празнува победа над него, расте от него. Този момент на победното тържество е присъщ абсолютно на всички пиршествени образи. Не може да има тъжно ядене. Тъгата и яденето са несъвместими (но смъртта и яденето отлично се съчетават). Пирът винаги тържествува победа — това е в самата му природа. Пиршественото тържество е универсално: това е тържество на живота над смъртта. В това отнощение то е еквивалентно на зачеването и раждането. Победилото тяло приема в себе си победения свят и се обновява.
Ето защо като победно тържество и обновяване пирът в народното творчество много често изпълнява функциите на завършек. В това отношение той е еквивалентен на сватбата (производителния акт). Много често двата завършващи края се сливат в образа на „брачния пир“, с който именно завършват народните произведения. Работата е там, че „пирът“, „сватбата“ и „брачният пир“ служат не за абстрактен и гол, край, а именно за завършек, винаги бременен с ново начало. Характерно е, че в народното творчество смъртта никога не служи за завършек. Дори тя и да се появява в края, подир нея следва тризна (т.е. погребален пир; така например завършва „Илиада“); именно тризната е истинският завършек. Това е свързано с амбивалентността на всички образи в народното творчество: краят трябва да бъде бременен с ново начало, както смъртта е бременна с ново раждане.
Победоносно-тържествуващата природа на всеки пир го прави не само подходящ завършек, но и не по-малко подходяща рамка за редица съществени събития. Затова именно и у Рабле пирът почти винаги или завършва събитието, или е негова рамка (например набиването на сплетниците).
Но особено важно значение има пирът като съществена рамка на мъдрото слово, на речите и веселата правда. Между словото и пира съществува изконна връзка. В най-ясна и класическа форма тази връзка намираме в античния симпозион. Но и средновековният гротесков реализъм е имал своя много своеобразна традиция на симпозиона, т.е. на пиршественото слово.
Съблазнително е да се търси генезисът на тази връзка между яденето и словото при самата люлка на човешкото слово. Но този „последен“ генезис, дори и да успеят да го установят с известна степен на вероятност, малко би ни помогнал да разберем следващия живот и следващото осмисляне на тази връзка. Та нали и за античните автори на симпозиони — за Платон, Ксенофонт, Плутарх, Атиней, Макробий, Лукиан и др. — тази връзка между словото и пира съвсем не е била мъртва отживелица, а живо са я осмисляли. Също такава жива и осмислена е била тази връзка и в гротесковия симпозион, и у неговия наследник и завършител Рабле.2
2
Обеднена традиция на гротесковия симпозион се е запазила, разбира се, и по-нататък; срещаме я в редица явления от XIX в. (например в трапезните разговори на Бетховен); тя всъщност се е запазила и до наши дни.