![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
По лицето ù се изписа строго, но и състрадателно изражение.
– Не ми се струва така, все пак ви донесоха дотук.
– Случва ми се постоянно – изстрелях смутено аз.
– Как така? – попита сестрата.
Не бях имала намерение да си признавам. Въздъхнах, умувайки как да ù го обясня. При всички случаи принцът щеше да разбере как ми се е отразил животът в Хондурагуа.
– Често ме боли главата. И понякога ми причернява. – Преглътнах, чудейки се какво ли мислеше принцът за мен. – Вкъщи си лягам с часове преди брат ми и сестрите ми и така се справям през работните дни. Тук почти не успявам да си набавя нужната почивка.
– Ммм... хммм. Нещо друго освен главоболията и умората?
– Не, госпожо.
Кларксън се размърда до мен. Надявах се да не чува как бумти сърцето ми.
– Откога имате този проблем?
Свих рамене.
– От няколко години, може би повече. Вече съм свикнала.
Сестрата изглеждаше притеснена.
– Има ли подобни оплаквания в семейството ви?
Замислих се, преди да отговоря.
– Не бих казала. Макар че понякога носът на сестра ми кърви.
– На какво се дължи това? Може би просто семейството ви е болнаво? – попита Кларксън с лека нотка на отвращение в гласа си.
– Не – отвърнах аз. Исках да се защитя, но в същото време се срамувах да му призная причината. – Живея в Хондурагуа.
Той вдигна вежди разбиращо.
– О.
За никого не беше тайна колко замърсени бяха най-южните окръзи на Илеа. Въздухът беше негоден. Водата беше негодна. Имаше толкова много уродливи деца, безплодни жени и преждевременни смъртни случаи. Когато бунтовниците минаваха през окръга ни, оставяха след себе си следа от графити, питащи защо кралят не предприема нищо по въпроса. Беше същинско чудо, че цялото ми семейство не страдаше като мен. И че не бях още по-зле.
Поех си дълбока глътка въздух. Какво правех тук, за бога? В седмиците преди Избора бях изградила вълшебна приказка в главата си. Но мечтите и фантазиите нямаше да ме направят достойна за мъж като Кларксън.
Извърнах поглед; не исках да вижда сълзите ми.
– Ще ме оставите ли, ако обичате?
Последваха няколко секунди на мълчание, после чух отдалечаващите му се стъпки. Веднага щом се загубиха, избухнах в сълзи.
– Недей така, миличка, всичко е наред – опита да ме утеши сестрата. Бях толкова съкрушена, че я прегърнах, както прегръщах майка си. – Подложена си на голям стрес и принц Кларксън го разбира. Ще помоля доктора да ти изпише нещо за главоболието и ще се оправиш.
– Влюбена съм в него от седемгодишна. Всяка година му честитях рождения ден с лице, заровено във възглавницата, за да не се смее сестра ми, че го помня. Когато започнах да уча краснопис, се упражнявах, пишейки имената ни едно до друго... а при първия ни разговор той ме пита дали не съм болнава. – Замълчах, колкото да простена. – Не съм достойна за него.
Сестрата не се опита да оспорва думите ми. Просто ме остави да си поплача, въпреки че размазвах грима си по униформата ù.
Толкова ме беше срам. Кларксън винаги щеше да ме възприема като съсипаното момиче, което го беше отпратило. Бях сигурна, че шансът ми да спечеля сърцето му беше отлетял. Нима имаше нужда от развалина като мен?
Втора глава
Оказа се, че в една игра на крокет могат да участват само шестима играчи, което ме устройваше. Гледах отстрани, опитвайки се да разбера правилата, за да съм подготвена, дойдеше ли ми редът. Само дето имах чувството, че ще се отегчим от играта и ще я прекратим, преди всички да сме се изредили.
– Боже, вижте му ръцете – въздъхна Морийн. Не говореше на мен, но въпреки това вдигнах поглед. Кларксън беше съблякъл сакото си и беше навил ръкавите на ризата си. Изглеждаше много, много добре.
– Как ли да го накарам да ги увие около мен? – пошегува се Кели. – В игра на крокет не мога да се преструвам на ранена.
Момичетата покрай нея се засмяха и Кларксън погледна към тях с лека усмивка на устните. Винаги беше такава – само следа от усмивка. Като се замислех, никога не го бях чувала да се смее. Да, от време на време се подсмихваше, но не се беше случвало да е толкова щастлив, че да избухне в необуздан смях.
Но и сянката от усмивка на лицето му беше достатъчна да ме парализира. Нямах нужда да виждам повече.
Отборите се придвижваха напред-назад по игралното поле и когато принцът застана до мен, близостта му ме вцепени. Докато едно от момичетата удряше топката доста ловко, той стрелна очи към мен, без да помръдва главата си. Погледите ни се срещнаха и той побърза да върне вниманието си към играта. Няколко от момичетата избухнаха в радостни възгласи, а той използва момента, за да се приближи до мен.