Танц с остриета
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-57-8
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с остриета». Краткое содержание книги:
Десетилетният конфликт припламва отново, когато синът на един от първенците на Трифектата бива отвлечен. И докато към Велдарен се стичат наемници, събирани за мащабен удар срещу престъпния свят, Хаерн прави все по-отчаяни опити да върне на града заслуженото спокойствие. Но той не подозира, че по дирите му са поели двама убийци. Единият е тласкан от собствено желание за възмездие. Другият, нает от хора със засегнати интереси, никога не е пропускал жертва.
А междувременно зад стените на Велдарен изниква амбициозен заклинател с прикрито лице, още по-прикрити намерения и собствено виждане за кипящия хаос...
Също в тази нощ Алиса бе изгубила баща си — смъртта на Мейнард Гемкрофт бе едно от малкото неща, протекли според замисъла на престъпниците. Неговата кръв се бе смесила с тази на стотиците други мъртъвци и бе спомогнала за прозвището на конкретното събитие.
— Не бих могъл да забравя — каза Бертрам. — Това ли ви разстройва? Останалите първенци се съгласиха да отложат следващата среща за по-спокойно време.
— А кога ще настъпи то? — попита жената. Пристигна слуга, поднесъл сребърен бокал с вино. — Крия се в дома си, страхувам се от всеки залък и всяка сянка на стената. Не можем да надвием гилдиите, Бертрам. Ние ги прекършихме, строшихме ги. Но това е все едно да удряш с боздуган по локва. Отхвърчалите капки се сливат отново. Престъпниците се завръщат в нови шайки с нови предводители.
— Краят е близо. Трен е насочил всичките си сили към поддържането на тази война. Но той вече не е млад, нито притежава предишната сила. Паяковата гилдия далеч не е онова, което беше. В един момент останалите гилдии ще се вразумят и ще се обърнат срещу него. А докато този момент дойде, остава ни единствено да търпим.
Алиса затвори очи и вдъхна аромата на виното. За момент се улови, че се опитва да долови следи от отрова, затова потисна параноята. От това удоволствие нямаше да се лиши. Негодниците нямаше да й отнемат и него.
Въпреки това тя отпи малка глътка.
— Същото нещо ми каза и преди пет години. — Жената остави бокала обратно върху масата. — Наемниците ни изцеждат. Северните мини започват да изчерпват жилите си и добивът спада. Кралят е прекалено уплашен, за да ни помогне. Не е далеч моментът, в който ще трябва да се обличаме в парцали, да студуваме и да се обслужваме сами.
— В момента сме се отдръпнали в защита — каза Бертрам, повдигащ собствената си чаша с вино. — Налага се да се примирим с това, защото сме едра цел. Но пък няма съмнение, че понастоящем се пролива много по-малко кръв. Проявете търпение. Нека ги изтощим по същия начин, по който крадците изтощиха нас. Последното нещо, което искаме, е да ги окуражим. Не бива да изглеждаме слаби и неориентирани.
В гърдите на Алиса припламна гняв — не само заради обидата, а и заради факта, че не за пръв път се натъкваше на нея.
— Неориентирани? — попита тя. — В продължение на пет години сенчести войни защитавах името на Гемкрофт. Уреждах търговски споразумения, договарях наемници, подкупвах благородници. Вършех всичко, което баща ми правеше. И въпреки това сме неориентирани? Би ли ми казал защо смяташ така, Бертрам?
Съветникът изслуша думите й напълно безстрастно, с което още повече я вбеси. Тя отново се почувства като ученичка. Може би именно по такъв начин гледаше на нея съветникът?
— Казвам това, защото останалата част от Дезрел смята така — заговори той. — Вие нямате съпруг, а единственият наследник е копеле с неизвестен произход.
— Не смей да говориш така за сина ми — много бавно и още по-ледено изрече Алиса. — Да не съм те чула да се изказваш за Натаниел по такъв начин.
Бертрам повдигна ръце в оправдание.
— Нямах намерение да ви наскърбя, милейди. Натаниел е добро и умно дете. Но дама с вашия статус трябва да има партньор със сходно влияние. Определено не ви липсват ухажори. Нима нито един от тях не ви е допаднал?
Алиса отпи нова глътка вино. Очите й обхождаха сенчестите ъгли на трапезарията.
— Искам да остана сама — нареди тя. — Ще говорим друг път.
Бертрам стана, поклони се и последва излизащите слуги.
— Ела, Зуса — изрече жената към тавана. — Знаеш, че винаги си добре дошла на трапезата ми. Не е нужно да се криеш.
Вкопчена в стената като паяк, Зуса й се усмихна. С измамна лекота безликата полетя към килима. В следващия миг тя се приземяваше почти безшумно, леко приклекнала. Дългото й наметало бавно се спусна зад нея. И този път тя бе обвита в платнените си ивици, но само до шията. Някога Зуса бе принадлежала към безликите — особено страховити следовници на бог Карак, целящи да изкупят опрощението му чрез усърдна жестокост. Впоследствие тя бе напуснала ордена, захвърляйки изискването да крие лицето си. Тя бе смайващо красива, с черна коса, която се спускаше до врата й. Два остри кинжала висяха окачени на колана й.
— Докато аз се крия из сенките, нищо друго не може да те заплаши от тях — усмихна се Зуса.
Алиса й направи знак да седне. Другата жена отказа, а домакинята не се обиди — това бе една от множеството странности на Зуса. Тъй като последната бе спасила живота й, а впоследствие й бе помогнала в борбата срещу гилдиите в онази съдбовна нощ, Алиса бе склонна да изтърпи и далеч по-големи странности.