Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Тогава не само той, а и всичките му спътници чуха гласа, изпълнен с болка и скръб, произнесъл думите:

- Спрете, смъртни и безсмъртни! Не от вашата ръка е съдено да падне врагът ви. Спрете и чакайте!

Всички замряха, а Фолко затвори очи, отново призовавайки на помощ всичките си способности, и като наяве видя залива и великото множество кораби на Кирдан, вече вдигнали платна и прибиращи котвите, и самия Кирдан, неподвижно застинал на високата резбована кърма, мълчаливо гледащ обхванатите от огън високи кули на своя град и последните му защитници, които умираха на залетите с приятелска и вражеска кръв кейове. От корабите летяха точни стрели, падаха орки и троли, а Барахир вече събираше около себе си юмрук от последните воини, готвейки се да си пробие път извън града... И тогава Кирдан като че ли дочакал някакъв знак, внезапно тръгна от мястото си, притича по мостчето, с един замах разсече сдържащите кораба въжета и, без да слуша отчаяните възгласи на спътниците си, с насочено напред острие бързо закрачи навътре в огнения хаос. Както и Фолко, него го водеше вярното чувство, защото той вървеше срещу Краля.

Те се появиха почти едновременно от противоположните краища на площада – светлата и тъмната фигури, всяка облечена в Сила и Власт. Господаря вървеше, както обикновено, за да победи, но Кирдан... Корабостроителят вече със сигурност знаеше съдбата си – той отиваше да умре.

- Най-после! Колко отдавна чаках среща с теб! – разнесе се над паветата нечовешки нисък рев.

Кирдан не отговори. С леки крачки той вървеше през площада и острието му ярко сияеше с ослепителен бял пламък.

Господаря се разсмя, неговият собствен меч пламтеше със застрашителна алена светлина, с него той срази Наугрим, велик воин в несравнима броня от митрил, защо да се страхува от някакъв си елф, излязъл освен това против него без всякакви доспехи?

Светлината и Мракът се срещнаха в центъра на заобиколения от огън площад. Като ален размах, като необуздана подземна мълния излетя в страшна атака Пламъкът на Удун, а в отговор се възправи студеният блясък на Пламъка на Анор. На Фолко му се струваше, че фигурите на воините се размиват, порастват, техните мечове се превръщат в огнени ивици и че се бият вече не двама воини, а две Начала, много повече превъзхождащи по сила онези, които сега бяха техни Носители. Над сражаващите се започна да расте, стягайки се като пружина, блестящ огнен стълб, алената и сребриста ивици все излитаха и се спускаха, кръстосваха се и се сблъскваха, отлитаха и отново се усукваха. От вълните на синия пламък, поглъщащ града, изскочиха остри тъмни стрели – точно като клинове на Мрака, те се вливаха в противостоящата на Светлината фигура и Фолко чувстваше как от всяка такава стрела нарастват силите на Врага. Кирдан обаче не помръдваше и крачка назад. Всеки напад на Мрака се натъкваше на несъкрушима преграда.